Довършителката

И сред тях се извисяваше тромавата фигура на малоумника Нон. Той ме бе спрял, той ме бе блъснал в калта, лишавайки ме от всякакъв шанс да последвам родителите си. При вида на противната му усмивка усетих как в мен се надига гореща вълна от гняв.

На гърдите му лъщеше метален нагръдник, а през рамото му бе преметната дълга морта. На колана му се мъдреха къса морта и кинжал. Явно се връщаше от патрул.

– Пипнах ли те сега, проклета Женска. Ще влизаш с взлом в Приюта, а? Валхал те чака за това!

Опитах да стана, но той ме тикна обратно, като улови мортата си за цевта.

– Ще станеш, когато аз кажа и нито секунда по-рано. Тук аз представям властта на Съвета. Добре че реших да намина, да проверя дали всичко е наред. Какво правеше вътре, крадеше неща от болните Уъгове ли?

– Идиот такъв – изкрещях. – Махни се от пътя ми.

Скочих на крака и той понечи да ме блъсне отново.

Това беше огромна грешка от негова страна.

Когато го ударих, усетих как нагръдникът му се огъва и изпуква под напора на юмрука ми. В следващия миг той се просна в калта. Погледнах ръката си. Тя бе подута и разкървавена. Силата, която бях вложила, разтърси цялото ми тяло и рамото ми се взриви от болка, но поне ми помогна да излея яростта си – иначе щях да се пръсна от нея.

Същевременно в краката ми лежеше неподвижният Нон. Беше ранен, може би дори мъртъв. Обърнах се и побягнах. След няколко крачки краката ми сами се отлепиха от земята и аз полетях. Не го сторих нарочно, то просто се случи. Ветровете ме блъскаха от всички страни, но аз успявах да държа прав курс единствено със силата на волята си.

Оглеждах небесата за родителите си, но те не бяха там. Нямах представа къде са отишли, напускайки болничната си стая сред стълбове от огън. Знаех само, че съм ги загубила, вероятно завинаги. Надали някой Уъг се измъкваше жив от онова, което бях видяла. Дори летейки, не успявах да сдържа риданията си.

Минути по-късно се приземих в покрайнините на Горчилище. Не исках да усложнявам допълнително положението си. Съветът вероятно щеше да ме тикне във Валхал за достатъчно дълго дори само за нападението срещу Нон.

Докато крачех под проливния дъжд, се чудех какво, по дяволите, се бе случило в Приюта. Как можеха двама Уъгове да бъдат погълнати от огън без да изгорят? Как този огън ги бе пренесъл някъде другаде? И то през здрав каменен таван, без дори да го повреди? Не ми идваше наум никакъв отговор на тези въпроси. Родителите ми просто си бяха отишли и аз не можех да сторя нищо, за да ги върна.

Скоро достигнах павираните улици. Вървях, без да гледам пред себе си, мъчейки се да подредя обърканите си мисли. Дали пък все още не сънувах някакъв кошмар? Сякаш за да подсили предположението ми, от мрака и мъглата долетя гърлено ръмжене. Замръзнах на място. После то се повтори, съпроводено от дрезгав глас:

– Кой е там? Отговори веднага или понеси последствията от мълчанието си!