Половин война

— Пожертва ги в името на всеобщото благо, кралице моя — прошепна сестра Ауд. Надолу по плажа няколко от огньовете угаснаха с пращене, когато една студена вълна се изкатери по-нависоко по чакъла.

— Тя захвърли с лека ръка най-старите си, протекли кораби. И най-слаби бойци. Мъже, които повече няма да се налага да храни и въоръжава. — Крал Удил кимна одобрително. — Няма как да не се възхитиш на безскрупулността ѝ.

— Помислих, че майка Война се усмихна на нас. — Горм вдигна навъсено чело към тъмното небе. — Но ето, че благоразположението ѝ е отишло другаде.

Когато вестите се разнесоха, музиката постепенно замря, а с нея и веселието на плажа. Майка Скаер изгледа гневно отец Ярви.

— Мислеше си, че ще надхитриш баба Вексен, но ето, че тя надхитри теб, а с теб и всички нас. Арогантен глупак!

— Не помня да чухме твоята мъдрост, когато тръгвахме насам! — кресна ѝ отец Ярви с изкривено от гняв лице.

— Спрете! — викна умолително Скара. — Трябва да се държим един за друг, сега повече от всякога!

Но над плажа се надигна какофония от сърдити гласове.

— Десет хиляди мъже! Та това са три пъти повече от тези, с които се бихме днес!

— Два път повече от нас!

— Сигурно след тях идват още през протоците!

— Явно Върховния крал има други кораби.

— Трябва да ги ударим незабавно — отсече крал Удил.

— Трябва да се оттеглим — изръмжа Горм. — Да ги подмамим на наш терен.

— Спрете! — изграка отново Скара, но не можа да продължи, не можеше да си поеме дъх. Ушите ѝ бучаха от нахлулата в главата ѝ кръв. Нещо изплющя във въздуха и тя зяпна от изненада. Рейт я сграбчи за ръката, дръпна я зад гърба си и извади с рязко движение кинжала си. От тъмнината изплува птица и кацна на рамото на майка Скаер. Враната прибра криле и зашари с немигащите си, жълти очи.

— Яркия Йълинг дойде! — изграчи тя. И изведнъж Скара се озова отново в тъмното на тронната зала на дядо си. Видя отново ужасната светлина на пожарите през тесните прозорци, бледата ръка, която посяга към лицето ѝ. Стомахът ѝ се обърна и тя трябваше да се хване за ръката на Рейт, за да не падне.

В пълно мълчание майка Скаер отвърза мъничкия свитък от крака на враната. Без да каже и дума, тя прочете написаното и каменното ѝ лице се изпъна още повече. Страхът започна да затрупва Скара като навята през зимата преспа, притисна я като огромна канара и изкара въздуха ѝ. Съдържанието на стомаха ѝ се надигна и задращи гърлото ѝ.

Спомни си думите на дядо си: „Радостта от победата е прекрасно чувство. Но е винаги мимолетно.“

— Какво става? — чу немощния си глас Скара.

— Още мрачни вести — отвърна майка Скаер. — Знам къде е бил Яркия Йълинг през цялото това време.