Половин война
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Разбито море #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Половин война». Краткое содержание книги:
Но боговете обичат да се присмиват на щастливия.
Една ръка го прегърна през раменете. Не беше така голяма и тежка като тази на Бранд, но силата, която струеше от нея беше още по-ужасяваща. Кокалчетата на ръката бяха изранени и надрани, а на китката ѝ, от елфическата гривна, получена като награда за победа над седем мъже наведнъж, струеше бледа оранжева светлина.
— Почти у дома сме. — Трън пое дълбоко дъх през кривия си, чупен нос и кимна към назъбените очертания на хълмовете на Гетланд в далечината. — Ще отидеш да видиш Рин, предполагам?
Кол въздъхна.
— Спести си заплахите. Бранд вече говори с мен…
— Бранд не говори достатъчно силно. Сговорчив добряк е. Няма как да не е, щом ме понася такава каквато съм. Но аз се омъжих за него. — Трън чукна с нокът ключа от червено злато на врата си и той се залюля на верижката си. — И сега Рин е и моя сестра. А аз не съм толкова сговорчива. Винаги съм те харесвала, а знаеш, че не харесвам никого, та разбираш накъде бия, нали?
— Не е нужно да си кой знае колко прозорлив, за да разбереш това. — Кол увеси глава. — Имам чувството, че съм затворен в стая, а стените ѝ се събират около мен. Не виждам начин да постъпя правилно с Рин и отец Ярви едновременно.
— Искаш да кажеш, че не знаеш как да получиш каквото искаш и от двамата?
Кол я погледна виновно:
— Искам да бъда обичан, докато променям света. Какво лошо в това?
— Нищо. Стига да не направиш нито едното, нито другото, а вместо това оставиш пълен погром след себе си. — Трън въздъхна и го потупа състрадателно по рамото. — Ако ще ти е от някаква утеха, знам точно как се чувстваш. Дадох клетва на кралица Лейтлин да бъда неин Избран щит и обещах на Бранд да бъда негова жена… и както изглежда, и двамата заслужават повече от това, което получиха.
Кол повдигна учудено вежди. Странно как мисълта, че Трън, която винаги изглеждаше така уверена в себе си, има своите си колебания, му подейства окуражително.
— Не съм убеден, че те ще се съгласят с теб — отвърна той.
Трън изсумтя презрително:
— Не съм убедена, че няма да се съгласят. Изглежда нямам достатъчно от себе си, че да стигне за всички, а каквото имам, никой човек със здрав разум не би искал така или иначе. Не съм искала да ставам… — Тя стисна юмрук и се загледа в него. — Такава проклета кучка.
— Не си ли?
— Не, Кол. Не съм.
— Какво ще правиш тогава? — попита я Кол.
Тя пое дъх и въздъхна, издувайки белязаните си бузи:
— Ще се старая повече, предполагам. Ами ти?
Кол на свой ред въздъхна и се загледа към дома.
— Нямам никаква представа. — Той забеляза тъмни петна над брега и смръщи чело. — Това дим ли е? — Измъкна се изпод ръката на Трън, скочи върху една бъчва и оттам, на мачтата. Кралицата беше застанала до борда и гледаше на запад, с развята от вятъра златиста коса.
— Мрачна поличба — промърмори Скифър изпод качулката си. — Кървава поличба.
Кол се изкатери до рейката и я възседна. Хвана се с една ръка за върха на мачтата, а с другата заслони очи и погледна към Торлби. Първоначално не можа да види много заради люлеенето на кораба, но после майка Море се поуспокои и той успя да види добре. Доковете, градските стени, Цитаделата…
— Богове — изграчи Кол. По склона на хълма се спускаше широка бразда, черен белег в самото сърце на града.
— Какво виждаш? — викна отдолу кралицата.
— Огън — отвърна Кол и усети космите по тила му да настръхват. — Пожар в Торлби.
Пламъците бяха преминали през доковете. На мястото, ехтяло от глъчта на търговци и рибари, сега се гонеха привидения от пепел. Не беше останал един кей изправен, дървото лежеше овъглено, усукано във водата. Над повърхността ѝ стърчаха също почернелият връх на мачта и овъглената статуя на носа на кораб.
— Какво е станало? — попита някой, сбърчил нос заради силната миризма на изгоряло.
— Свали ни на плажа! — кресна Трън и така се вкопчи в парапета на борда, че дланите ѝ побеляха.
Гребяха в мрачно мълчание, загледани нагоре към града. Сред така познатите постройки по билото на хълма зееха дупки. Гледката беше болезнена, сякаш гледаш празнини в усмивката на любим човек, всеки изгубен зъб — същинска агония. Изгорени до основи къщи, прозорци, зеещи като очите на мъртвец, голи греди на покриви, щръкнали като ребрата на скелет. Някои от къщите все още бълваха кълба дим, а в небето се рееха ята врани и крякаха ли крякаха — благодаряха на желязната си майка за угощението.
— О, богове — изграка Кол. Шеста улица, където беше ковачницата на Рин, където беше работил с нея, смял се с нея, легнал с нея, сега представляваше овъглена бразда от опустошение в сянката на Цитаделата. Изтръпна от глава до пети. Страхът в гърдите му беше като огромен звяр, впил ноктите си в него с такава сила, че не можеше да си поеме дъх.