Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
Семейство Франклин я разбираше. Те също го усещаха. Страхът, който понякога надничаше от очите на минувачите — дори тук, в Спрингфийлд, където хората се смятаха за по-толерантни. Беше чувала какво си шепнат. Хората се преструваха, че тази страна може да бъде дом за всеки, готов да следва собствения си път, но това не беше вярно. Същите тези хора се отнасяха различно с човека, ако не споделяше техните вярвания. Беше същият Бог, но от друга книга. Затова ги гледаха изпод вежди; затова не им вярваха.
Е, Лавина също не им вярваше.
— Още едно парче, мисис Мърфи?
Тя поклати глава и когато сведе очи, видя как ръцете ѝ бяха почервенели от пая. За миг я обзе хлад. Когато погледна ръцете си, сякаш не видя пълнежа от череши, а кръв. Кръвта на мъжа си.
— Сигурно си ужасно притеснена заради заминаването? — продължи Мейбъл. — Не знам как се справяш. Толкова си смела.
Лавина знаеше, че няма предвид само приготовленията за отпътуването. Говореше за всичко.
Жена, която сама отглежда голямото си семейство, бе куриоз в град като този. Но тя нямаше как да остане в Науву. Не и след онова, което се случи. Мнозина мъже бяха изгубили живота си, а цели семейства — домовете си. А сетне бяха убили и Джоузеф Смит. В последно време изглеждаше, че където и да се съберат мормони, за да живеят заедно, някой ще се опита да ги прогони оттам.
— Просто ми се струва жалко — отбеляза Мейбъл. — Да не живееш сред своите хора.
Нима не разбираше? Така беше по-безопасно. Повече мормони означаваха повече неприятности.
— Нали имам семейството си? — отвърна тя. — Това ми стига.
Веднага щом ѝ се стори, че няма да обиди никого, Лавина незабелязано си тръгна. Не се ядосваше на тези хора, но знаеше какво си мислят някои от тях — че е предпочела собствената си безопасност пред Бога.
Докато крачеше през поляната, тя се обърна да погледне към двора на къщата на семейство Франклин. Усмихна се, когато видя всичките си приятели там — сърцето ѝ се изпълни с радост до пръсване: златните поля и бледосиньото небе. Полите на жените, издути от следобедния ветрец, като корабни платна на хоризонта. Децата — включително пет от нейните и трима внуци — които си играеха на криеница в царевичната нива. Спрингфийлд беше прекрасен, мирен град — и за толкова кратко време се бе превърнал в място, което усещаше като дом. Но кой знаеше колко дълго ще продължи този мир?
Напрежението, което я обзе, я накара да стигне чак до другия край на полето, по-далеч от веселбата и шума. Зад съседното възвишение забеляза друга фермерска къща, посивяла и увиснала от времето. Семейството, което живееше там, също щеше да потегли с кервана от фургони в сряда. Лавина бе срещала мъжа един или два пъти. Беше неприятен човек, женен отскоро. Имаше някакво странно име — как беше, Клайнбърг? Не, Кесибърг, точно така беше. Тя потрепери под шала си, като си спомни за неизменно намръщеното му лице и ядосания поглед, от който кръвта се смразяваше.
Беше чувала и за друг, по-възрастен, чичото, който бе отседнал за известно време при своя племенник преди години. Хората от града се бяха страхували от него. Разказваха за него, все едно е бил истинско чудовище, и твърдяха, че е бил замесен в някаква тайнствена трагедия в открито море; някои дори подозираха, че има пръст в смъртта на онази бедна жена, болна от охтика, която бе загинала от отровното лекарство, продавано от някакъв шарлатанин. Казваха, че от онзи, по-възрастния, винаги се разнасяла слаба миризма на кръв, както се усеща в бараката за клане на животни.
Лавина наведе глава и се отправи към дома си, за да се заеме отново с приготовленията за сряда. Предстоеше им дълго пътуване. А в самия му край ги очакваше свобода — от онази свобода, за която бяха писали и мечтали основателите на тази страна, свободата да живеят без страх.
Септември 1846 година
Осемнайсета глава
Джеймс Рийд едва ли не беше започнал да си мисли, че най-страшното е останало зад гърба им.
Най-сетне изпълзяха от тесните каньони, задръстени с тополи, и се измъкнаха от планините Уасач. Ръцете им бяха разранени и покрити с мазоли, а гърбовете ги боляха от сечене на дърва. Спускането от другата страна бе като награда за усилията им — по дълъг склон с лек наклон, еднакво лесен за ходене и за изтощените животни, и за хората. Облекчението на пътниците от кервана беше осезаемо; хората говореха с оптимизъм за това, че най-трудното е минало.
Докато не стигнаха до първия участък с изсъхнала побеляла земя.
Отначало видяха само отблясък в далечината — толкова бледа и опалена, без нито едно живо стръкче, че изглеждаше като пелена от сняг, която покриваше земята от хоризонт до хоризонт. Почвата вонеше. Беше изгоряла от слънцето, но на места като отворени рани се виждаха локви от застояла бяла вода. Тя не ставаше за пиене — убедиха се в това, когато една крава се опита да пие от нея и се разболя.