Тревожна кръв [bg]

Погледна часовника си. Днес тя имаше почивен ден, но съществуваше бегъл шанс още да е будна, а той имаше приемлив претекст да ѝ напише съобщение: дължаха на Сол Морис, най-новия им външен сътрудник, парите за разходите му този месец, а Страйк не бе оставил инструкции по този въпрос. Ако ѝ пишеше за Морис, Робин като нищо можеше да му позвъни, за да научи как е Джоун.

– Извинете – чу зад гърба си притеснен женски глас.

Без да се обръща, Страйк знаеше, че това е тъмнокосата от пъба. Акцентът ѝ бе от някоя от областите около Лондон, а в тона ѝ личеше точно онази смесица от извинение и вълнение, която той долавяше у хора, имащи желание да разговарят с него за зрелищните му детективски успехи.

– Да? – отвърна той и се обърна с лице към жената.

Русата ѝ приятелка бе дошла с нея. А може би, помисли си Страйк, бяха повече от приятелки. Някаква неопределима близост свързваше двете жени, за които той предположи, че са около четиресетгодишни. Носеха джинси и тениски, а русата по-специално бе слаба и жилава и създаваше впечатление, че прекарва уикендите в катерене или каране на велосипед. Някои биха я нарекли хубава жена, в смисъл че изглеждаше добре без помощта на всякакъв грим. Високи скули, очила с диоптри, прибрана в конска опашка коса – беше малко сурова на вид.

Тъмнокосата бе с по-крехко телосложение. Големите ѝ сиви очи проблясваха с бледа светлина върху издълженото лице. Излъчваше напрегнатост, дори фанатизъм и в сумрака напомняше средновековна мъченица.

– Не сте ли... не сте ли Корморан Страйк?

– Да – отвърна той и тонът му никак не бе насърчителен.

– О – леко ахна тя и направи развълнуван жест с ръка. – Това е... толкова странно. Знам, че сигурно не искате... Прощавайте, че ви притеснявам, знам, че не сте на работа... – Тя се засмя нервно. – Казвам се Ана впрочем и се чудех дали... – Пое дълбоко дъх. – Дали мога да дойда да говоря с вас за майка ми.

Страйк не каза нищо.

– Тя изчезна – продължи Ана. – Името ѝ е Марго Бамбъро. Беше общопрактикуващ лекар. Една вечер приключила работа, излязла от кабинета си и оттогава никой не я е виждал.

– Съобщихте ли в полицията? – попита Страйк.

Краткият смях на Ана прозвуча някак странно.

– О, да... в смисъл, те знаеха, имаше разследване. Но така и нищо не откриха. Тя изчезна през 1974 година – заключи Ана.

Тъмните води се плискаха в каменната стена и на Страйк му се стори, че чува как тюленът прочиства ноздрите си. Трима пияни младежи минаха с клатушкаща се походка край тях и се насочиха към фериботната платформа. Страйк се почуди дали им беше известно, че последният за деня ферибот беше отплавал в шест часа вечерта.

– Работата е там – забързано изрече жената, – че миналата седмица... отидох при медиум.

Мамка му, изруга наум Страйк.