Мъжът, който търсеше сянката си [bg]

Сега часът беше 19,45. Вратите на килиите бяха затворени. Влакът бе отминал в посока Стокхолм, а колегите седяха в малката трапезария и приказваха глупости. Алвар написа ред-два в дневника, който водеше за живота тук. Това не подобри настроението му, тъй като вече не беше толкова искрен в записките си. Вместо да продължи да пише, той вдигна поглед към таблото за съобщения, където бе окачил снимките на Вилда и на майка си, която почина преди близо четири години.

Отвън дворът приличаше на оазис насред пустия затворнически пейзаж. Небето беше безоблачно. Алвар отново погледна ръчния си часовник. Беше време да се обади у дома и да пожелае на Вилда лека нощ, приятни сънища и „чао, съкровище“. Вдигна слушалката, но не стигна по-далеч. Включи се интеркомът. Той погледна дисплея и видя, че повикването е от номер седем, килията на Лисбет Саландер. Веднага го обзе любопитство и заедно с това и притеснение. Всички затворнички знаеха, че не бива да безпокоят персонала ненужно. Лисбет никога преди не бе използвала интеркома, а и като цяло, не изглеждаше като жена, която има навика да хленчи. Възможно ли беше да се е случило нещо?

– Какво има? – попита той.

– Искам да дойдеш тук. Важно е.

– И кое е толкова важно?

– Даде ми тест за интелигентност, нали?

– Да, сметнах, че си момиче, което би се справило добре.

– Може и да си прав. Не би ли могъл да прегледаш отговорите ми още сега?

Алвар отново провери часа. Нямаше начин да е прик​ лючила с теста толкова бързо.

– По-добре да дойда утре сутринта – каза той. – Тъкмо ще имаш време да обмислиш отговорите си по-внимателно.

– Така няма да е честно – продължи тя. – Ще имам на разположение цяла нощ.

– Окей, идвам – отговори той.

Не знаеше защо точно го каза и веднага се зачуди дали не беше прибързано. От друга страна, сигурно щеше да съжалява, ако не отиде. Искрено се беше надявал, че тестът ще ѝ бъде интересен, а това можеше да бъде началото на нещо.

Наведе се и взе листа с правилните отговори от чекмеджето в долния десен край на бюрото. После се поизтупа, излезе и с помощта на чипа и личния си код отвори преходната врата към отделението. Тръгна по коридора и се загледа нагоре към черните камери и жълтите лампи на тавана, докато опипваше колана си. Там бяха неговият OC[6], палката му, връзката ключове, радио​ станцията и сивата кутийка с алармения бутон.

Може и да беше непоправим идеалист, но не беше наивен. В Службата за лишаване от свобода нямаше място за наивност. Затворничките можеха да звучат умолително и смирено, а всъщност да те въртят на пръс​ та си. Алвар винаги беше нащрек и колкото повече се приближаваше до вратата, толкова повече започваше да се тревожи. Може би трябваше да извика някой колега, както гласеше правилникът.