Мъжът, който търсеше сянката си [bg]

– Тя не беше ли от Регистъра?

– А?

– Регистърът за изследвания на генетиката и социалната среда в Упсала? Струва ми се, че съм го чел някъде.

– Трябва да е било в новите документи – каза тя.

– Мислиш ли? – отвърна той. – Или просто нещо бъркам.

Може би бъркаше. Холгер вече беше стар. И въп​ реки това информацията не даваше мира на Лисбет. Глождеше я, докато тренираше с бързата круша във фитнеса следобед или работеше в грънчарската работилница сутрин. Глождеше я и сега, докато стоеше в килията си и примигваше, загледана в пода.

Тестът за интелигентност, разпръснат там долу, като че ли се бе променил. Сега не ѝ беше толкова безразличен като преди малко, а ѝ се струваше като някакъв вид продължение на разговора с Холгер. В първия миг Лисбет не можа да разбере защо, но после си припомни, че жената с родилния белег също ѝ даваше разни тестове. Тези опити винаги завършваха със суматоха и караници, докато накрая шестгодишната Лисбет не избяга сама в нощта.

Само че не тестовете или бягството бяха важното. У нея се бе зародило подозрението, че по време на детството ѝ се е случвало нещо фундаментално, което не е разбирала. Осъзна, че трябва да научи повече.

Вярно, скоро щеше отново да е навън, свободна да прави каквото си поиска. Но знаеше също, че може да използва главния надзирател, Алвар Олсен. Той не за пръв път си затваряше очите за физическото насилие в затвора. Отделението, за което отговаряше и с което Службата за лишаване от свобода все още се гордееше, в действителност бе изпаднало в морален упадък и Лисбет за зачуди дали Алвар Олсен не би ѝ помогнал да получи това, на което никой тук нямаше право – достъп до интернет.