Мъжът, който търсеше сянката си [bg]

– Камата ми е насочена към момичето ти – каза тя, а повече от това не бе и нужно.

Алвар изгуби контрол над отделението, а развалата се разпространи надолу по йерархията. И за секунда не се бе съмнявал, че някои от колегите му – като страхливеца Фред Стрьомер – са станали откровено корумпирани. Най-зле беше сега през лятото, когато затворът се изпълваше с некомпетентни и наплашени пазачи по заместване, а бедният на кислород въздух в коридорите само повишаваше раздразнението и напрежението. Алвар вече не знаеше колко пъти се е будил рано сутрин и се е заклевал, че ще въдвори ред в отделението. Но въпреки това не успяваше, а не му помагаше и това, че директорът на затвора Рикард Фагер беше идиот. Фагер се интересуваше само от фасадата, а тя все още изглеждаше бляскава и неопетнена, колкото и прогнило да бе всичко зад нея.

Всеки следобед погледът на Бенито парализираше Алвар наново и както диктуваше психологията на потисничеството, той ставаше все по-слаб с всеки следващ път, когато се огънеше. Чувстваше се обезкървен, а най-лошото беше, че не можеше да спаси Фария Кази.

Фария бе осъдена за убийството на големия си брат, когото беше бутнала през голям стъклен прозорец в стокхолмското предградие Сикла. Но нравът ѝ изобщо не беше агресивен или насилнически. Тя най-често седеше в килията си и четеше или плачеше, а това, че изобщо се бе озовала в отделението с повишена сигурност, се дължеше на заплахата за живота ѝ и склонността ѝ към самоубийство. Фария бе пречупена, изос​ тавена от всички, дори от обществото. Не можеше да се прави на корава по коридорите, нямаше стоманено сив поглед, който да всява респект. Разполагаше единствено с крехката си красота, която караше мъчителите и садистите да се тълпят около нея, а Алвар се мразеше, задето не прави нищо, за да ѝ помогне.

Единственото му конструктивно усилие в последно време беше да обърне внимание на новото момиче, Лисбет Саландер. Това също не бе шега работа. Лисбет Саландер беше закоравяла кучка и за нея се носеха не по-малко слухове, отколкото за Бенито. Някои ѝ се възхищаваха, други я смятаха за надуто лайно, а трети усещаха, че мястото им в йерархията е застрашено. Бенито сякаш очакваше борбата за власт с цялото си тяло, с всеки мускул. Алвар не се съмняваше и за секунда, че тя използва връзките си извън затвора, за да събира информация за Саландер, точно както бе направила с него и всички останали в отделението.

Въпреки това засега нищо не се бе случило, дори когато Лисбет получи разрешение да работи в градината и в грънчарската работилница през деня, макар нивото ѝ на сигурност да не предвиждаше нещо такова. Беше трагична по грънчарство. Вазите ѝ бяха най-лошите, които Алвар някога бе виждал. Освен това не беше и особено социална. Едва продумваше. Изглежда, живееше в свой собствен свят и не ѝ пукаше за погледите и репликите от страна на другите, нито за ударите, които Бенито ѝ нанасяше скришом. Лисбет се отърсваше от всичко, както човек изтупва прах или курешки. Единственото, което наблюдаваше внимателно, бе именно Фария Кази.