Мъжът, който търсеше сянката си [bg]

Петъците бяха дните му, посветени на Лисбет.

Всеки петък следобед Микаел Блумквист ходеше да посещава Лисбет Саландер в затвора. Чакаше срещите им с нетърпение, особено сега, когато най-накрая бе приел ситуацията и вече не се чувстваше толкова ядосан. Това бе отнело известно време.

Беше бесен на прокурора и в началото бурно недоволстваше от присъдата по телевизията и във вестниците. Но щом осъзна, че на самата Лисбет не ѝ пука, започна да вижда ситуацията през нейните очи. За нея това не беше кой знае какво. Стига да можеше да се занимава с квантовата си физика и тренировките си, за нея нямаше разлика дали се намира в затвора, или някъде другаде, а може би дори гледаше на лишаването от свобода като на ценен опит, един вид обучение. В това отношение бе доста особена. Приемаше живота такъв, какъвто е, и се възползваше от положението. Често просто му се усмихваше, когато той се тревожеше за нея, дори след като я преместиха във „Флудберя“.

Микаел не харесваше това място. Никой не го харесваше. Това бе единственият женски затвор в страната с първо ниво на сигурността, а Лисбет се озова там единствено защото Ингемар Енерот, шефът на Службата за лишаване от свобода, уверяваше, че това е най-безопасното място за нея, като се имаше предвид заплахата за живота ѝ, за която предупреждаваха от Сепо[10] и от френското външно ра​ зузнаване ГДВС[11] и която според тях идваше от сестра ѝ Камила и нейната престъпна мрежа в Русия.

Възможно бе това да е вярно. А може и да беше пълна нелепица. Но тъй като Лисбет нямаше нищо против, в крайна сметка я прехвърлиха във „Флудберя“. От присъдата ѝ така и така не оставаше много време и преместването може би все пак не беше лоша идея. Предния петък Лисбет изглеждаше необичайно бодра. Затворническата храна сигурно беше същинска панацея в сравнение с боклуците, с които се тъпчеше обикновено.

Микаел седеше във влака към Йоребру, отворил лаптопа си, и преглеждаше летния брой на „Милениум“, който щеше да излезе от печат в понеделник. Навън се изсипваше порой. Според някои прогнози това щеше да бъде най-горещото лято от много време насам. Засега обаче небето сякаш се бе продънило. Дъждът валеше ден след ден, а Микаел копнееше да избяга във вилата си в Сандхамн и да си почине. Беше работил здраво. След разкритието му, че водещи фигури в американската разузнавателна организация АНС[12] са си сътрудничили с организираната престъпност в Русия, за да крадат фирмени тайни по цял свят, финансовото положение на „Милениум“ бе подсигурено. Вестникът беше възвърнал звездния си статус. Но успехите бяха съпътствани от притеснения. Микаел и редакционната колегия се видяха принудени да разширят обхвата на вестника в цифровата сфера, което беше хубаво. В новия медиен климат тази стъпка бе неизбежна.