Мъжът, който търсеше сянката си [bg]

Лисбет я държеше под око и вероятно вече бе осъз​ нала колко сериозно е положението. Може би това щеше да доведе до някаква конфронтация. Алвар не знаеше. Но се притесняваше.

Въпреки всички спънки, той се гордееше с индивидуалните програми, които разработваше за всяка затворничка. Никоя жена не биваше разпределена на работа автоматично, всички получаваха собствен график, в зависимост от проблемите и нуждите си. Някои се обучаваха редовно или на половин ден. Други посещаваха програми за реабилитация и се срещаха с психолози и съветници, или пък получаваха консултации за професионално ориентиране. Лисбет Саландер би трябвало – ако човек се ръководеше от документацията ѝ – да получи възможност да завърши училищното си образование или поне да бъде посъветвана по въпроса. Тя не беше ходила в гимназия и дори не бе завършила обучението си в основното училище, а с изключение на краткотрайно назначение в една охранителна фирма, изглежда, изобщо не беше и работила. Вечно си имаше проблеми с властите, макар че това беше първото ѝ лишаване от свобода. Би било лесно да я отпишат като безделница. Но, разбира се, в този образ имаше пукнатини. Не ставаше дума просто за вечерните вестници, които я описваха като екшън героиня. Цялото ѝ излъчване подсказваше за нещо повече, а едно конкретно събитие се бе запечатало трайно в паметта на Алвар.

Това бе единственото позитивно или изненадващо нещо, което бе видял в отделението през последните години. Случи се преди няколко дни в столовата, след ранната вечеря в пет часа. Навън валеше дъжд. Затворничките бяха отсервирали и измили чиниите и чашите си и почистили масите. Алвар седеше сам на един стол до мивката. В действителност нямаше работа там. По принцип се хранеше с персонала в друга част на зат​ вора, а затворничките сами се грижеха за столовата. Така наречените самостоятелни уреднички Юсефин и Тине – и двете дружки на Бенито – разполагаха със собствен бюджет и поръчваха продукти, готвеха, чистеха и се грижеха храната да стига за всички. Да бъдеш уредничка, беше въпрос на престиж. В пандиза храната даваше власт, това бе универсално правило. Неизбежно беше някои, като Бенито, да получават повече от други. Затова Алвар често хвърляше по едно око на кухнята. Там се намираше и единственият нож в отделението. Не беше остър, а и бе вързан със стоманено въженце. Въпреки това обаче можеше да причини наранявания и през онзи ден Алвар поглеждаше от време на време към него, докато се опитваше да яде.