Нека ти разкажа
- Автор: Букай Хорхе
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нека ти разкажа». Краткое содержание книги:
Това са уроците, които психотерапевтът Хорхе се опитва да предаде на студента Демиан, отишъл при него да разреши житейските си дилеми. Той получава отговори под формата на истории, които Дебелия (това е прякорът на необикновения терапевт) черпи както от живота, така и от античните митове, дзен мъдрости, притчи на суфите, народни приказки или автори като Екзюпери и Лафонтен. Тези истории ще ви трогнат, разсмеят или просто ще ви накарат да се замислите, но едно е сигурно: няма да ви оставят безразлични.
— Знаеш ли приказката за двете жабки? — попита ме Дебелия.
Имало някога две жаби, които паднали в един съд с каймак.
Жабите тутакси разбрали, че ще потънат: нямало как да изплуват или да се задържат дълго на повърхността на този каймак, гъст като плаващи пясъци. В началото двете жаби заритали в каймака, мъчейки се да стигнат до ръба на съда. Напразно, само шляпали намясто и потъвали. Усещали, че става все по-трудно да излязат на повърхността и да си поемат дъх.
Едната от тях викнала: „Не мога повече. Няма как да изляза оттук. Не може да се плува в тази каша. Щом ще се мре, защо да удължавам страданието. Няма смисъл да умирам, изтощена от напразни усилия“.
И като казала това, престанала да рита с крака и тутакси потънала, буквално погълната от гъстата бяла каша.
Другата жаба, по-упорита или може би по-твърдоглава, си рекла: „Няма начин! Нищо не мога да направя, за да изляза оттук. И все пак, въпреки близката смърт, предпочитам да се боря до последен дъх. Не искам да умра и секунда преди да е дошъл часът ми“.
И продължила да рита и да шляпа с часове все на едно място, без да напредва нито със сантиметър.
Но скоро от това шляпане в каймака, от биенето и ритането той станал на масло.
Изненадана, жабата скокнала, плъзнала се по него и стигнала до ръба на съда. Така се върнала у дома, квакайки весело.
Мъжът, който се мислел за мъртъв
Спомням си, че се замислих над приказката за двете жабки.
— Също като в онзи стих на Алмафуерте6 — казах. — „Не се признавай за победен — дори да е така“.
— Може би — отвърна Дебелия. — Но в случая мисля, че е по-скоро нещо като „не се признавай за победен, преди да бъдеш победен“. Или може би: „не казвай, че си изгубил, преди да си разбрал крайната оценка“. Защото…
И както бяхме почнали, ми разказа друга приказка.
Имало някога един мъж, който треперел за здравето си, но най-много се боял от смъртта.
Един ден, мислейки си разни глупости, му хрумнало, че може би вече е мъртъв. И попитал жена си:
— Кажи, жено, да не би да съм умрял?
Жената се засмяла и му рекла да докосне ръцете и краката си.
— Виждаш ли? Топли са! А това значи, че си жив. Ако беше умрял, ръцете и краката ти щяха да са ледени.
Този отговор му се сторил доста разумен и той се успокоил.
След няколко седмици завалял сняг. Един ден мъжът отишъл в гората за дърва. Като стигнал там, си свалил ръкавиците, взел брадвата и се заел за работа.
Несъзнателно прокарал ръка по челото си и усетил, че тя е студена. Спомнил си думите на жена си, свалил си обувките и чорапите и с ужас установил, че и краката му са ледени.
От този миг за него вече нямало съмнение: „разбрал“, че е мъртъв.
— Не е хубаво един мъртвец да броди из гората и да сече дърва — рекъл си. Оставил брадвата до мулето, излегнал се спокойно на заледената земя, кръстосал ръце на гърдите си и затворил очи.
Малко след като се излегнал, глутница ловджийски кучета наобиколила дисагите му. Като видели, че никой не ги гони, те ги разкъсали и излапали всичката храна в тях. Мъжът си помислил: „Имат късмет, че съм мъртъв. Иначе щях да ги изритам оттук“.
Глутницата продължила да души наоколо и се натъкнала на мулето, вързано за едно дърво — лесна плячка за острите кучешки зъби. То заревало и започнало да хвърля къчове, но мъжът си мислел само колко хубаво би било да го защити, ако не беше мъртъв.
За няколко минути видели сметката на животното и останало само някое и друго куче да глозга кокалите му.
Ненаситната глутница продължила да души наоколо.
Не след дълго едно от кучетата усетило миризмата на мъжа. Огледало се и видяло дърваря, изтегнат неподвижно на земята. Приближило се бавно, съвсем бавно, защото за него хората били много опасни и коварни.
За секунди всички кучета наобиколили мъжа с олигавени муцуни.
„Сега ще ме изядат — помислил си той. — Щяха да видят те, ако не бях мъртъв“.
Кучетата се приближили още повече…
… и като видели, че той не помръдва, го изяли.
Портиерът на публичния дом
Бях по средата на следването си и като много други студенти, изведнъж започнах да поставям под въпрос решението си да уча. Споменах затова на терапевта си. Давах си сметка, че се насилвам и напъвам да продължа да следвам.
— Там е въпросът — каза ми Дебелия. — Докато смяташ, че „трябва“ да учиш и да се дипломираш, няма как да го правиш с удоволствие. А когато не изпитваш поне малко удоволствие, ще си изиграеш лоша шега.
6
Псевдоним на Педро Бонифасио Паласиос (1854–1917 г.), аржентински поет. — Б.пр.