Нека ти разкажа
- Автор: Букай Хорхе
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нека ти разкажа». Краткое содержание книги:
Това са уроците, които психотерапевтът Хорхе се опитва да предаде на студента Демиан, отишъл при него да разреши житейските си дилеми. Той получава отговори под формата на истории, които Дебелия (това е прякорът на необикновения терапевт) черпи както от живота, така и от античните митове, дзен мъдрости, притчи на суфите, народни приказки или автори като Екзюпери и Лафонтен. Тези истории ще ви трогнат, разсмеят или просто ще ви накарат да се замислите, но едно е сигурно: няма да ви оставят безразлични.
Ценно е само онова, което се постига с усилие.
Както биха казали американците, това е bullshit (глупости). Всеки разбира от собствен опит, че това не е вярно, и все пак организираме живота си така, сякаш това твърдение е безспорна истина. Преди години описах един клиничен синдром, от който страдаме или сме страдали всички, макар да не фигурира в трактатите по медицина и психология. Реших да го нарека „Синдром на обувката, по-малка с два номера“ и сега ще видиш защо.
Един мъж влиза в магазин за обувки и любезният продавач се приближава до него:
— Мога ли да ви помогна, господине?
— Искам чифт черни обувки като онези на витрината.
— Разбира се, господине. Да видим, сигурно търсите номер… четирийсет и първи. Нали?
— Не. Искам трийсет и девети, моля.
— Извинете, господине. От двайсет години работя като продавач и съм сигурен, че вашият номер трябва да е четирийсет и първи. Може би четирийсети, но не и трийсет и девети.
— Искам трийсет и девети, моля.
— Извинете, ще позволите ли да ви измеря ходилото?
— Мерете каквото искате, но на мен ми трябва чифт обувки номер трийсет и девет.
Продавачът изважда от чекмеджето онзи странен инструмент, с който продавачите на обувки мерят стъпалото, и възкликва доволно:
— Виждате ли? Нали ви казах: носите четирийсет и първи номер.
— Я ми кажете кой ще плати обувките — вие или аз?
— Вие.
— Добре. Тогава ще ми дадете ли трийсет и девети номер?
Изненадан, но и примирен, продавачът отива да донесе чифт обувки номер трийсет и девет. Пътьом разбира каква е работата: обувките сигурно не са за този мъж, а за подарък.
— Ето ги, господине, номер трийсет и девети, черни.
— Ще ми дадете ли обувалка?
— Ще ги обуете ли?
— Да, разбира се.
— За вас ли са?
— Да! Ще ми донесете ли обувалка?
Този крак не може да влезе в тази обувка без обувалка. След дълги напъни и всевъзможни опити клиентът успява да напъха цялото си стъпало в обувката.
Прави няколко крачки по килима, но все по-трудно, охкайки и пъшкайки.
— Добре. Ще ги взема.
Като си представя как тези обувки трийсет и девети номер убиват пръстите на клиента, самият продавач усеща болки в краката.
— Да ви ги увия ли?
— Не, благодаря. Ще остана с тях.
Клиентът излиза от магазина и изминава криво-ляво трите преки до офиса си. Той работи като касиер в банка.
В четири следобед, след като престоява повече от шест часа прав с тези обувки, лицето му се разкривява, очите му се зачервяват и той вече рони сълзи.
Колегата му от съседната каса, който го наблюдава цял следобед, се тревожи за него.
— Какво става с теб? Зле ли ти е?
— Не. От обувките е.
— Какво им е на обувките?
— Стягат ме.
— Какво е станало? Намокри ли ги?
— Не. По-малки са с два номера.
— Чии са?
— Мои.
— Не разбирам. Не те ли болят краката?
— Страшно ми убиват.
— Ами тогава?
— Ще ти обясня — казва той и преглъща. — Малко са удоволствията в живота ми. Всъщност в последно време почти нямам приятни моменти.
— И какво?
— Обувките страшно ми убиват. Боли ужасно, така е… Но представяш ли си какво удоволствие ще изпитам след няколко часа, като се прибера у дома и ги събуя? Какво удоволствие, човече! Какво удоволствие!
— Истинска лудост, нали? Така е, Демиан, така е.
Такъв до голяма степен е моделът на нашето възпитание. Мисля, че и моята позиция е крайна, но все пак си струва да я изпробваме като дреха, за да видим дали ни приляга.
Аз смятам, че нищо истински ценно не може да се постигне с усилие.
Замислих се над последните му думи, груби и категорични:
— Напъните са… за запека.
Дърводелска работилница „Седмият“
— Освен че са тъпи, някои хора не приемат и помощ — оплаках се аз.
Дебелия се настани удобно и започна да разказва:
Някъде в края на селото се гушела малка къщурка, почти колибка. Отпред имало работилничка с инструменти, две стаи и кухня, а отзад — примитивна баня…
Но Хоакин не се оплаквал. През последните две години за дърводелска работилница „Седмият“ се разчуло в селото, той печелел достатъчно и не се налагало да посяга към нищожните си спестявания.
Една сутрин, както винаги, Хоакин станал в шест и половина, за да види изгрева. Но не успял да стигне до езерото. По пътя, на около двеста метра от дома си, едва не се спънал в тялото на пребит младеж.
Дърводелецът тутакси коленичил и доближил ухо до гърдите на младия човек… Някъде дълбоко в тях едно сърце се борело със сетни сили за остатъка живот в това мръсно, вонящо на кръв, на нечистотии и алкохол тяло.