Нека ти разкажа
- Автор: Букай Хорхе
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нека ти разкажа». Краткое содержание книги:
Това са уроците, които психотерапевтът Хорхе се опитва да предаде на студента Демиан, отишъл при него да разреши житейските си дилеми. Той получава отговори под формата на истории, които Дебелия (това е прякорът на необикновения терапевт) черпи както от живота, така и от античните митове, дзен мъдрости, притчи на суфите, народни приказки или автори като Екзюпери и Лафонтен. Тези истории ще ви трогнат, разсмеят или просто ще ви накарат да се замислите, но едно е сигурно: няма да ви оставят безразлични.
Представих си как е заспивало изтощено и как на другия ден отново се е мъчело, на следващия и на по-следващия също… Докато един ден, един ужасен за него ден, животното е повярвало в своето безсилие и се е примирило с участта си.
Огромният силен слон, който виждаме в цирка, не бяга, защото си мисли, горкият, че не може.
Споменът за поражението, преживяно малко след раждането му, го е белязал завинаги.
Но най-лошото е, че той никога не дръзва да постави под съмнение този спомен.
Никога, никога не дръзва да изпробва отново силата си…
— Така е, Демиан. Всички ние сме донякъде като слона в цирка: крачим по света, привързани към стотици колове, които ни отнемат свободата.
Живеем с мисълта, че „не можем“ да направим куп неща, просто защото някога, преди много време, като малки, сме опитали и не сме успели.
Така ставаме като слона и си набиваме в главата: „Не мога, не мога и никога няма да мога“.
Растем с тази мисъл, която сами сме си внушили, и затова никога повече не се опитваме да се освободим от кола.
Понякога, като усетим оковите и веригите задрънчат, поглеждаме под око колчето и си мислим:
Не мога и никога няма да мога.
Хорхе направи дълга пауза. После се приближи, седна на пода пред мен и продължи:
— Това става и с теб, Деми. Живееш, обвързан със спомена за един Демиан, който не е успял и който вече не съществува.
Единственият начин да разбереш дали можеш да постигнеш нещо, е да опиташ пак, влагайки цялата си душа…
Цялата си душа!
Под общ знаменател
Когато отидох за пръв път в кабинета на Хорхе, вече знаех, че няма да се срещна с обикновен психоаналитик. Клаудия, която ми го бе препоръчала, ме предупреди, че Дебелия, както го наричаше тя, бил „малко особен“ (sic)1.
Беше ми дошло до гуша от традиционните терапии и най-вече да лежа месеци наред на дивана на някой психоаналитик. Затова звъннах и си записах час.
Първото ми впечатление надхвърли всички очаквания. Беше горещ ноемврийски2 следобед. Бях отишъл пет минути по-рано и изчаках пред входа на сградата.
Натиснах звънеца точно в четири и половина. Електронната ключалка изщрака, отворих вратата и се качих до деветия етаж.
Зачатках в коридора.
Чаках.
И още!
И като ми писна да чакам, позвъних на вратата на апартамента.
Отвори ми мъж, който на пръв поглед сякаш беше облечен за пикник: носеше дънки, маратонки и ярка оранжева фланелка.
— Здравей — каза той. Усмивката му, признавам си, ме успокои.
— Здрасти — отвърнах. — Аз съм Демиан.
— Да, разбира се. Какво стана? Защо се забави толкова? Заблуди ли се?
— Не, не съм се забавил. Не исках да звъня, за да не попреча, ако имате пациент…
— „Да не попреча“? — имитира ме той, клатейки притеснено глава… И сякаш говореше на себе си, продължи: — Сигурно всичко ти върви така…
Занемях.
Това беше второто нещо, което ми казваше, и без съмнение имаше право, но…
Какъв гадняр!
Мястото, където Хорхе приемаше пациентите си и което не бих нарекъл „кабинет“, приличаше на него: неугледно, неподредено, разхвърляно, топло, колоритно, странно и… защо да не призная, малко мръсно. Седнахме на два фотьойла, един срещу друг, и докато му разказвах някои неща, Хорхе пиеше мате. Да, пиеше мате по време на сеанса!
Предложи и на мен.
— Ами… — отвърнах аз.
— Ами какво?
— Ами за матето…
— Не разбирам.
— Ами ще пия едно мате.
Хорхе ми се поклони раболепно и подигравателно и каза:
— Благодаря, ваше величество, че приехте поканата ми за мате… Защо не кажеш дали искаш мате, или не искаш, вместо да проявяваш снизходителност?
Този човек щеше да ме подлуди.
— Да! — отвърнах аз.
И едва тогава Дебелия ми сипа мате.
Реших да остана още малко.
Освен всичко друго, казах му и че сигурно нещо в мен не е наред, защото изпитвах трудности в общуването си с другите.
Хорхе ме попита откъде знам, че проблемът е в мен.
Отвърнах му, че вкъщи не се разбирам с баща си, с майка си, с брат си, с приятелката си… И следователно, явно проблемът трябва да е в мен. Тогава Хорхе за пръв път ми разказа „нещо“.
Така с времето щях да разбера, че Дебелия обича приказките, притчите, разказите, умните заключения и метафорите, до които стигаше. Според него единственият начин да разбере нещо, без да го е преживял лично, е да добие ясна вътрешна, символична представа за случилото се.
— Една притча, някой разказ или виц — твърдеше Хорхе — ще се запомнят много по-добре от хиляди теоретични обяснения, психоаналитични интерпретации или формални постановки.
1
Точен цитат (лат.) — Б.пр.
2
В Аржентина, където се развива действието в разказа, пролетта започва през септември и свършва през ноември. — Б.изд.