Град на паднали ангели
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #4
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Мария Бенчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на паднали ангели». Краткое содержание книги:
се през порите на непознати. Караше го да се чувства гладен и объркан. И извратен. Той се
прегърби, пъхна юмруци в джобовете на якето си и се опита да диша през устата.
Свиха по Трето Авеню и спряха пред ресторант, на чиято табела пишеше: „РЕСТОРАНТ
ОБИТЕЛ. Градината е отворена целогодишно.” Саймън премигна срещу нея.
— Какво правим тук?
— Това е мястото на срещата, което господарят ни избра — гласът на господин Уокър беше
безизразен.
— Хм. — Саймън беше объркан. — Мислех, че стилът на Рафаел е по-… знаете. Че свиква
срещи на покрива на неосветена катедрала или в някоя пълна с кости крипта. Никога не съм
предполагал, че си пада по модерни ресторанти.
И двамата ратаи впиха погледи в него.
— Проблем ли има, Дневен вампире? — попита господин Арчър накрая.
Саймън имаше чувството, че му се карат.
— Не. Няма проблем.
Отвътре ресторантът беше тъмен, край стената обикаляше бар с мраморен плот. Нито
сервитьор, нито някой друг ги приближи, докато си проправяха път през залата към една
врата в дъното, през която излязоха в градината.
Много ресторанти в Ню Йорк разполагаха с открити градини, но малко от тях бяха отворени
по това време на годината. Градината се намираше между няколко сгради. По стените имаше
приличащи на фотографии рисунки на италиански градини, пълни с цветя. Дърветата,
листата, на които бяха станали златни и тъмночервени, бяха украсени с бели лампички, а
пръснатите сред масите отоплителни лампи хвърляха червеникави отблясъци. Малък фонтан
ромонеше в центъра на градината.
Само една маса беше заета, при това не от Рафаел. Слаба жена с шапка с широка периферия
седеше на маса близо до стената. Докато Саймън гледаше объркано, тя вдигна ръка и му
махна. Той се обърна и погледна зад гърба си; там, разбира се, нямаше никого. Уокър и
Арчър отново се раздвижиха. Изумен, Саймън ги последва през градината и спря на няколко
крачки от мястото, където седеше жената.
Уокър се поклони ниско.
— Господарю — каза той.
Жената се усмихна.
— Уокър. И Арчър. Много добре. Благодаря, че ми доведохте Саймън.
— Чакайте малко — Саймън местеше поглед между жената и двамата ратаи. — Вие не сте
Рафаел.
— О, не. — Жената махна шапката си. Огромно количество сребърно-руса коса, блестяща на
коледните светлини, се разпиля по раменете й. Лицето й беше гладко, бяло и овално, много
красиво, с огромни бледозелени очи. Носеше дълги черни ръкавици, черна копринена блуза,
тясна пола и черен шал, завързан около врата й. Беше невъзможно да отгатнеш възрастта й,
по-скоро възрастта, на която е била превърната във вампир. — Аз съм Камила Белкор.
Очарована съм.
Тя протегна облечената с черна ръкавица ръка.
— Казаха ми, че ще се срещна с Рафаел Сантяго — отвърна Саймън, но не пое ръката. — За
него ли работите?
Смехът на Камила Белкор беше като ромон.
— Определено не! Макар че едно време той работеше за мен.
И Саймън си спомни. „Мислех, че водачът на вампирите е друг” беше казал на Рафаел в
Идрис, сякаш преди векове.
„Камила още не се е върнала”, бе отговорил Рафаел. Аз я замествам.”
— Вие сте водачът на вампирите — каза Саймън. — На Манхатънския клан. — Той се
обърна към ратаите. — Измамихте ме. Казахте ми, че ще се срещна с Рафаел.
— Казах, че ще се срещнете с господаря ни — отвърна господин Уокър. Очите му бяха
ококорени и празни, толкова празни, че Саймън се зачуди дали изобщо са имали намерение
да го подвеждат или просто са били програмирани като роботи да кажат каквото господаря
им нареди, без да могат да променят сценария. — Тя е господарят ни.
— Така е — Камила отправи изумителна усмивка към ратаите си — Моля, оставете ни,
Уокър, Арчър. Трябва да говоря със Саймън насаме. — Имаше нещо в начина, по който
изговори името му и думата „насаме”, беше като тайна милувка.
Ратаите се поклониха и се оттеглиха. Докато господин Арчър се обръщаше, Саймън забеляза
тъмен белег отстрани на гърлото му. Дълбока рана, толкова тъмна, че приличаше на
нарисувана, и две по-тъмни петънца вътре в нея. Тъмните петънца бяха точици, около които
имаше изсъхнала, разкъсана плът. През Саймън премина тиха тръпка.
— Моля — каза Камила и потупа стола до нея. — Седни. Искаш ли вино?
Саймън седна неудобно на ръба на твърдия метален стол.
— Аз всъщност не пия.
— Разбира се — каза тя съчувствено. — Ти си съвсем нов, нали? Не се притеснявай. C