Град на паднали ангели

ратаи, тъмните й очи святкаха. От една страна не мислеше, че Изабел възприема себе си като

негово „гадже”. От друга страна това беше показателно, колко странен беше станал животът

му — че именно тази вечер изказването на Изабел го порази най-много, а не фактът, че го

викат на среща с най-силния вампир в Ню Йорк.

— Господарят ми — каза господин Уокър с тон, който вероятно смяташе за успокоителен,

— иска да отправи предложение на Дневния вампир…

— Той се казва Саймън. Саймън Люис.

— Към господин Люис. За господин Люис ще е най-добре да ни придружи доброволно и да

изслуша господаря ни. Кълна се в честта на господаря ми, че няма да бъдете наранен, Дневен

вампире, и че, ако решите, можете да отхвърлите предложението на господаря ми. Изборът е

ваш.

„Господарят ми, господарят ми…” Господин Уокър изговаряше думата с нещо средно между

обожание и благоговение. Саймън потръпна вътрешно. Беше ужасно да си обвързан до

такава степен с някого и да нямаш собствена воля.

Изабел клатеше глава; като каза само с устни „не” на Саймън. Може би беше права, помисли

си той. Изабел беше отличен ловец на сенки. Тя преследваше демони и нарушаващи Закона

долноземци (полудели вампири, магьосници, практикуващи черна магия, върколаци,

побеснели и изяли някого) от дванайсетгодишна и може би беше най-добрият ловец на

сенки на нейната възраст, с изключение на брат й Джейс. И с изключение на Себастиан,

помисли си Саймън, който беше по-добър и от двамата. Но пък той беше мъртъв.

— Добре — рече Саймън. — Ще дойда.

Изабел завъртя очи.

— Саймън — запротестира тя.

И двамата ратаи потриха ръце като злодеи от комикс. Страховит беше не самият жест, а че

го направиха в един и същи момент и по един и същи начин — сякаш бяха марионетки и

някой беше дръпнал конците им в синхрон.

— Отлично — каза господин Арчър.

Изабел удари камата в масата с трясък и се наведе напред, блестящата й черна коса помете

покривката на масата.

— Саймън — рече тя с настойчив шепот, — не ставай глупав. Няма причина да тръгнеш с

тях. А Рафаел е идиот.

— Рафаел е водач на вампирите — отвърна Саймън. — Неговата кръв ме направи вампир.

Той е моят… както там се казва.

— Отец, създател, творец. Има милиони думи за това, което той направи — каза Изабел

разсеяно. — Неговата кръв може и да те е направила вампир, но не тя те направи дневен

вампир — очите й срещнаха неговите през масата. „Джейс те направи дневен вампир”. Тя

обаче никога не би го изрекла на глас; само няколко души знаеха истината, цялата история

за Джейс и защо Саймън беше такъв. — Не е нужно да правиш каквото той ти нареди.

— Разбира се — каза Саймън и понижи глас. — Но, ако откажа, мислиш ли, че Рафаел ще го

преглътне? Няма. Ще продължи да ме преследва. — Погледна крадешком към ратаите. — Те

ще ме тормозят навсякъде. Навън, в училище, у Клеъри…