Град на паднали ангели
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #4
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Мария Бенчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на паднали ангели». Краткое содержание книги:
дълга коса, която сега падаше над очите му и скриваше челото, но това беше по
необходимост, не заради Изабел.
Клеъри се беше подиграла на новия му външен вид, но пък тя намираше всичко в любовния
му живот за абсурдно. Не можеше да повярва, че връзката им с Изабел е сериозна. Разбира
се, не можеше да повярва и че в същото време има също толкова сериозна връзка и с Мая
Робъртс — тяхна приятелка, която случайно беше върколак. А и през ум не можеше да й
мине, че Саймън не е казал на нито една от тях за другата.
Саймън не беше много сигурен как се случи всичко. Мая обичаше да му ходи на гости заради
ексбокса му (в изоставения полицейски участък, където живееше глутницата, нямаха
компютърни игри) и чак на третия или четвъртия път се беше навела и го беше целунала за
довиждане, преди да си тръгне. На него му беше харесало и се бе обадил на Клеъри да я
попита трябва ли да каже на Изабел. „Първо реши какво означава за теб връзката ти с
Изабел”, беше казала тя, „После й кажи.”
Това се оказа лош съвет. Беше минал месец, а още не беше сигурен какво означава за него
връзката му с Изабел и затова не й беше казал нищо. А колкото повече време минаваше,
толкова по-неуместна му се струваше идеята да й каже. Засега успяваше да се справи. Изабел
и Мая не бяха близки и рядко се виждаха. За негово съжаление това щеше да се промени.
Майката на Клеъри и дългогодишният й приятел Люк щяха да се женят след няколко
седмици, и Изабел и Мая бяха поканени на сватбата — перспектива, която за Саймън беше
по-ужасяваща от идеята разгневена тълпа ловци на вампири да го гони по улиците на Ню
Йорк.
— Така — каза Изабел и го изтръгна от мислите му. — Защо тук, а не в „При Таки”? Там
сервират кръв.
Саймън потръпна от силата на гласа й. Изабел изобщо не се криеше. За щастие явно никой
не ги подслушваше; нито дори сервитьорката, която се върна, тресна чашата с кафе пред
Саймън, погледна Изи и си тръгна, без дори да вземе поръчката й.
— Тук ми харесва — отвърна Саймън. — С Клеъри обичахме да идваме, докато тя ходеше на
уроци при Тиш. Правят страхотен борш и пирожки. Много вкусни пирожки със сирене. А и е
отворено през цялата нощ.
Изабел обаче не го слушаше. Тя се беше втренчила зад рамото му.
— Какво е това?
Саймън проследи погледа й.
— Това е граф Пирожкула.
— Граф Пирожкула?
Саймън сви рамене.
— Украса за Хелоуин. Граф Пирожкула е за децата. Нещо като граф Шокула или графа от
„Улица Сезам” — той се усмихна на празния й поглед. — Сещаш се. Той учи децата да
броят.
Изабел клатеше глава.
— Има телевизионно предаване, в което вампир учи децата да броят?
— Щеше да разбереш, ако го беше гледала — промърмори Саймън.
— Митологията би могла да обясни това — каза Изабел, превключвайки в режим а ла ловец
на сенки. — Според някои легенди вампирите са маниаци на тема броене. Ако например
разпилееш ориз пред тях, те ще спрат каквото и да правят, за да преброят и последното
зрънце. Това не е истина, разбира се, не повече, отколкото онова с чесъна. А и не е работа на
вампирите да учат децата. Вампирите са страховити.
— Благодаря — каза Саймън. — Това е шега, Изабел. Той е граф. Графът обича реда, значи и
броенето. Разбираш ли? „Днес какво яде графът, деца? Една шоколадова бисквитка, две
шоколадови бисквитки, три шоколадови бисквитки…”
Нахлу студен въздух, когато вратата се отвори и влезе нов клиент. Изабел потръпна и
протегна ръка към черния си копринен шал.
— Не е реалистично.
— Ти какво предлагаш? „Днес какво яде графът, деца? Един безпомощен селянин, двама
безпомощни селяни, трима безпомощни селяни…”
— Ш-ш-шт — Изабел беше завързала шала около врата си и се наведе напред, като постави
ръка върху китката на Саймън. Големите й черни очи изведнъж оживяха — както когато
преследваше демони или когато смяташе да преследва демони. — Погледни.
Саймън проследи погледа й. Двама мъже стояха пред витрината със сладкиши: кейкове с
дебела глазура, чинии с кифлички и бутерки със сладко. Нито един от двамата обаче не
изглеждаше да се интересува от храната. И двамата бяха ниски и толкова болезнено
мършави, че скулите на безцветните им лица стърчаха. И двамата имаха оредели сиви коси и
светлосиви очи, бяха облечени с тъмносиви палта с колан, които стигаха до пода.
— Така — каза Изабел. — Какво мислиш, че са?