Град на паднали ангели

Изабел протегна ръка през масата и отметна косата от челото му, докосването й беше по-

скоро проучвателно, отколкото проява на нежност. Тя се намръщи. Саймън беше гледал

белега достатъчно пъти в огледалото и знаеше как изглежда. Сякаш някой беше взел тънка

четка и беше нарисувал няколко линии на челото му, над и между веждите. Понякога знакът

променяше формата си, подобно на картините, образувани от облаците в небето, но беше

ясен и черен, и някак заплашителен. Като предупредителна табела на чужд език. Което,

предполагаше Саймън, си беше точно така.

— Наистина ли… действа? — попита тя шепнешком.

— Според Рафаел, да — отвърна Саймън. — Нямам причина да мисля противното. — Хвана

китката й и я дръпна от лицето си. — Няма да пострадам, Изабел.

Тя въздъхна.

— От всичко, което досега съм научила, бих казала, че идеята не е добра.

Саймън стисна ръката й.

— Стига. Любопитно ти е какво иска Рафаел, нали?

Изабел потупа ръката му и се облегна назад.

— Разкажи ми всичко, когато се върнеш. Обади се първо на мен.

— Добре — Саймън се изправи и закопча якето си. — Направи ми една услуга. По-скоро

две.

Тя го погледна предпазливо и развеселено.

— Казвай.

— Клеъри каза, че довечера ще тренира в Института. Ако се засечете, не й споменавай къде

съм. Ще се разтревожи без причина.

Изабел завъртя очи.

— Добре. А втората?

Саймън се наведе и я целуна по бузата.

— Опитай борша, преди да си тръгнеш. Фантастичен е.

Господин Уокър и господин Арчър не бяха най-приятната компания. Те поведоха Саймън

мълчешком през улиците на Долен Ийст Сайд като се плъзгаха странно и поддържаха

разстояние от няколко крачки пред него. Ставаше късно, но тротоарите на града бяха пълни

с хора — връщаха се от втора смяна, бързаха към къщи след вечеря, навели глави и вдигнали

яки срещу пронизващия студен вятър. По бордюра на улица „Сейнт Маркс Плейс” имаше

наредени сергии, на които се продаваше всичко: от евтини чорапи до рисувани с молив

скици на Ню Йорк и пръчици с аромат на сандалово дърво. Листата хрущяха под обувките по

паважа като изсъхнали кости. Въздухът миришеше на изгорели газове и сандалово дърво,

усещаше се и мирисът на човешки същества — на кожа и кръв.

Стомахът на Саймън се сви. Опитваше се да държи достатъчно бутилки животинска кръв в

стаята си (имаше малък хладилник в задната част на гардероба, за който майка му не

знаеше), за да не огладнява никога. Кръвта беше отвратителна. Мислеше, че ще свикне с нея, че дори ще започне да копнее за нея, но, макар и кръвта да засищаше спазмите от глад, не

можеше да й се наслади, както някога се наслаждаваше на шоколада или на вегетарианските

буритос, или на кафето със сметана. Оставаше си кръв.

Да си гладен обаче беше по-лошо. Когато беше гладен долавяше миризмата на неща, които

не искаше да помирисва — солта по кожата, презрелия сладък мирис на кръв, процеждаща