Град на паднали ангели
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #4
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Мария Бенчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на паднали ангели». Краткое содержание книги:
— И какво? Клеъри няма да го понесе? — Изабел вдигна ръце. — Добре. Нека поне дойда с
теб.
— Категорично не — отсече господин Арчър. — Това не засяга ловците на сенки. Това е
работа на Децата на нощта.
— Аз няма…
— Законът ни дава право да пазим делата си в тайна — проговори господин Уокър сковано.
— И да ги обсъждаме само помежду си.
Саймън ги погледна.
— Дайте ни един момент, моля. Искам да говоря с Изабел.
За кратко настъпи тишина. Около тях животът в заведението продължаваше. Ресторантът
започваше да се пълни, както всяка вечер. Прожекцията в киното на долната улица беше
свършила и сервитьорките се суетяха наоколо, носеха вдигащи пара чинии на клиентите,
двойките на съседните маси се смееха и бъбреха, готвачите зад бара си крещяха поръчки
един на друг. Никой не поглеждаше към тях и не осъзнаваше, че става нещо странно. Саймън
вече беше свикнал с магическия прах, но понякога, когато беше с Изабел, не можеше да се
отърси от чувството, че е затворен зад невидима стъклена стена, откъснат от човечеството и
от кръговрата на живота.
— Много добре — каза господин Уокър и отстъпи. — Господарят ми обаче не обича да чака.
Те се отдръпнаха към вратата (очевидно студеният въздух, който нахлуваше, когато някой
влизаше или излизаше, не им пречеше) и застанаха като статуи. Саймън се обърна към
Изабел.
— Всичко ще бъде наред. Няма да ме наранят. Не могат да ме наранят. Рафаел знае всичко
за… — той махна неловко към челото си — …това.
Изабел протегна ръка през масата и отметна косата от челото му, докосването й беше по-
скоро проучвателно, отколкото проява на нежност. Тя се намръщи. Саймън беше гледал
белега достатъчно пъти в огледалото и знаеше как изглежда. Сякаш някой беше взел тънка
четка и беше нарисувал няколко линии на челото му, над и между веждите. Понякога знакът
променяше формата си, подобно на картините, образувани от облаците в небето, но беше
ясен и черен, и някак заплашителен. Като предупредителна табела на чужд език. Което,
предполагаше Саймън, си беше точно така.
— Наистина ли… действа? — попита тя шепнешком.
— Според Рафаел, да — отвърна Саймън. — Нямам причина да мисля противното. — Хвана
китката й и я дръпна от лицето си. — Няма да пострадам, Изабел.
Тя въздъхна.
— От всичко, което досега съм научила, бих казала, че идеята не е добра.
Саймън стисна ръката й.
— Стига. Любопитно ти е какво иска Рафаел, нали?
Изабел потупа ръката му и се облегна назад.
— Разкажи ми всичко, когато се върнеш. Обади се първо на мен.
— Добре — Саймън се изправи и закопча якето си. — Направи ми една услуга. По-скоро
две.
Тя го погледна предпазливо и развеселено.
— Казвай.
— Клеъри каза, че довечера ще тренира в Института. Ако се засечете, не й споменавай къде
съм. Ще се разтревожи без причина.
Изабел завъртя очи.
— Добре. А втората?
Саймън се наведе и я целуна по бузата.
— Опитай борша, преди да си тръгнеш. Фантастичен е.
Господин Уокър и господин Арчър не бяха най-приятната компания. Те поведоха Саймън
мълчешком през улиците на Долен Ийст Сайд като се плъзгаха странно и поддържаха
разстояние от няколко крачки пред него. Ставаше късно, но тротоарите на града бяха пълни
с хора — връщаха се от втора смяна, бързаха към къщи след вечеря, навели глави и вдигнали
яки срещу пронизващия студен вятър. По бордюра на улица „Сейнт Маркс Плейс” имаше
наредени сергии, на които се продаваше всичко: от евтини чорапи до рисувани с молив
скици на Ню Йорк и пръчици с аромат на сандалово дърво. Листата хрущяха под обувките по
паважа като изсъхнали кости. Въздухът миришеше на изгорели газове и сандалово дърво,
усещаше се и мирисът на човешки същества — на кожа и кръв.
Стомахът на Саймън се сви. Опитваше се да държи достатъчно бутилки животинска кръв в
стаята си (имаше малък хладилник в задната част на гардероба, за който майка му не
знаеше), за да не огладнява никога. Кръвта беше отвратителна. Мислеше, че ще свикне с нея, че дори ще започне да копнее за нея, но, макар и кръвта да засищаше спазмите от глад, не
можеше да й се наслади, както някога се наслаждаваше на шоколада или на вегетарианските
буритос, или на кафето със сметана. Оставаше си кръв.
Да си гладен обаче беше по-лошо. Когато беше гладен долавяше миризмата на неща, които
не искаше да помирисва — солта по кожата, презрелия сладък мирис на кръв, процеждаща