Град на паднали ангели

на някаква непозната жена. — Исках нормален живот. Разбрах, че е възможно да излизам

през деня и реших, че мога да имам нормален живот. Или поне горе-долу. Мога да ходя на

училище, да виждам майка си, сестра си…

— Стига да не се храниш пред тях — каза Камила. — Стига да криеш нуждата си от кръв.

Никога не си се хранил с човешка кръв, нали? Само с източена. Стара. Животинска. — Тя

сбърчи нос.

Саймън се сети за Джеймс, но веднага отпъди тази мисъл.

— Не, не съм.

— Ще го направиш. И после никога няма да го забравиш. — Тя се наведе напред и бледата й

коса погали ръката му. — Не можеш вечно да криеш истинската си същност.

— Нима тийнейджърите не лъжат родителите си? — каза Саймън. — А и не разбирам защо

ви пука. Всъщност още не знам защо съм тук.

Камила се наведе още по-напред. При движението яката на черната копринена блуза се

разтвори. Ако Саймън беше човек, щеше да се изчерви.

— Ще ми позволиш ли да го видя?

Саймън буквално усети как очите му изскочиха.

— Да видите какво?

Тя се усмихна.

— Знакът, глупчо. Знакът на Скитника.

Саймън отвори уста, после я затвори. „Откъде знае?” Съвсем малко хора знаеха за знака,

който Клеъри му беше поставила в Идрис. Рафаел беше казал, че е ужасно важно да се пази в

тайна и Саймън така и беше направил.

Очите на Камила обаче бяха много зелени и спокойни, и поради някаква причина му се

прииска да й угоди. Имаше нещо в начина, по който го гледаше, нещо в интонацията на гласа

й. Той вдигна ръка, отметна косата си и оголи челото си, за да й го покаже.

Очите й се разшириха, устните й се разделиха. Тя леко допря пръсти до гърлото си, сякаш да

провери несъществуващия си пулс.

— О, ти си голям късметлия, Саймън. Голям късметлия.

— Това е проклятие. Не благословия. Знаете това, нали?

Очите й заблестяха.

— „И Каин каза на Бог: „Наказанието ми е по-голямо, отколкото мога да понеса.” Твоето

по-голямо ли е, отколкото можеш да понесеш, Саймън?

Саймън се облегна назад и пусна косата си да падне.

— Мога да го понеса.

— Но не искаш — тя прокара облечения си в ръкавица пръст по ръба на чашата за вино,

очите й останаха впити в него. — А ако мога да ти помогна да превърнеш „проклятието” в

предимство?

Май най-накрая ще ми кажеш защо ме доведе тук, което е някакво начало.

На глас Саймън каза:

— Слушам ви.

— Името ми ти беше познато — рече Камила. — Рафаел ти е говорил за мен, нали? —

имаше много лек акцент, но Саймън не можеше да определи какъв.

— Беше ми казал, че вие сте водач на клана и че той само ви замества, докато ви няма. Че

играе ролята на вицепрезидент или нещо такова.

— А — тя леко захапа долната си устна, — това, всъщност, не е съвсем вярно. Бих искала да

ти кажа истината, Саймън. И бих искала да ти отправя едно предложение. Но първо искам

ти да ми обещаеш нещо.

— Какво по-точно?

— Че каквото и да си кажем тази нощ тук, то ще си остане тайна. Никой не трябва да