Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Отидох до ръба на Лабиринта и задържах ръката си над очертанията му, докато накрая усетих прилива на енергия.
— Внимавай какви ги вършиш — казах, — защото си я искам обратно.
Една искрица подскочи към дланта ми и я погъделичка.
— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че си ме разбрал?
Всичко се завъртя около мен. След това замайването премина и първото нещо, което усетих, бе, че фенерът е до десния ми крак. Огледах се и разбрах, че се намирам в другия край на Лабиринта, близо до вратата.
— Просто бях в твоето поле — казах аз. — Освен това вече съм настроен към теб. Моето подсъзнателно желание е било да се махна по-скоро оттук.
Вдигнах фенера и излязох от пещерата. Заключих вратата и оставих ключа на мястото му. Все още му нямах доверие. Щом му се бе прищяло да ми помогне, защо не ме пренесе направо в стаята ми? Сега пак трябваше да се катеря по проклетите стълби.
Закрачих забързано по тунела. Намеси ли се жена, човек трябва да е готов на всичко.
Глава 6
Когато излязох от тронната зала и тръгнах към стълбището, от един коридор вдясно се появи някакъв тип, облечен в черни кожени дрехи, окичени с впечатляваща колекция от вериги и шипове. Косата му беше боядисана в оранжево и обръсната по мохикански тертип, а от лявото му ухо висяха няколко сребърни обеци. Като цяло човек спокойно можеше да го помисли за ходеща реклама на железарски магазин.
— Мерлин? — каза той. — Добре ли си?
— Като че ли да — отвърнах аз и пристъпих към него, за да разбера кой, по дяволите, е това.
— Мартин! — възкликнах миг по-късно. — Много си се… променил.
Той се ухили.
— Тъкмо се връщам от една много интересна Сянка. Изкарах там цяла година. Нали се сещаш, едно от онези места, където времето наистина лети.
— Тази Сянка е доста технизирана и пренаселена, нали?
— Така е.
— Доколкото си спомням, ти беше почитател на провинциалните идилии.
— Това беше преди. Сега разбирам защо баща ми си пада чак толкова по големите градове и шума.
— И ти ли си станал музикант?
— В известен смисъл… Ще вечеряш ли с останалите?
— Такива са плановете ми. Но първо трябва да се измия и да се преоблека.
— Тогава ще се видим там. Има доста неща, за които да си поговорим.
— Дадено, братовчеде.
Той сграбчи рамото ми и го разтърси. Не бе изгубил от силата си.
Запътих се към стаята си, но преди да направя и двайсетина крачки, усетих как някой се опитва да установи контакт с мен. Спрях и незабавно отворих съзнанието си за контакта, убеден, че това е Корал. Вместо това погледът ми срещна леко усмихнатото лице на Мандор.
— А, много добре — каза той. — Доколкото виждам, си сам, при това в безопасност.
Образът се проясни и аз забелязах, че близо до него е застанала Файона. Доста близо всъщност.
— Аз съм добре — казах. — Върнах се в Амбър. При вас всичко наред ли е?
— Все още сме цели — каза Мандор и погледна над рамото ми, макар че можеше да види само част от тапета на стената.
— Искаш ли да дойдеш при мен? — попитах аз.
— С огромно удоволствие бих посетил Амбър — отвърна той, — но както казват — първо работата. В момента сме доста заети.
— Открихте ли на какво се дължат смущенията?
Мандор се обърна първо към Файона, после отново към мен.
— Да и не — каза той. — Попаднахме на няколко доста интересни подробности, но за момента разполагаме само с хипотези.
— В такъв случай мога ли да ви помогна с нещо?
Файона протегна показалеца си към мен и изведнъж образът й стана далеч по-ясен. Предположих, че е докоснала Картата, за да улесни контакта.
— Сблъскахме се с твоето творение — каза тя. — Дяволския Чекрък.
— И?
— Ти си прав, той притежава разум.
— Вече нямах никакви съмнения по въпроса.
— Нима? — отвърна ми тя. — А случайно да си наясно с това, че твоята машинария си умира да лъже и подвежда хората?
— Накъде биеш, Файона? — попитах аз.
— Този твой Чекрък е наистина разумен, но по свой си начин. Мисля, че е превъртял.