Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Ако знаех, че ще се изплашиш чак толкова… — започнах аз.
— Добре съм, наистина — каза тя, — и определено искам да го видя. Просто нямах никаква представа, че за да стигнем до него, ще трябва да минем… оттук.
— Е, по-неприятната част от пътя е вече зад гърба ни. Още малко.
Достигнахме сравнително бързо до първото отклонение вляво и го подминахме. Малко след това последва второ. Спрях пред него и вдигнах фенера.
— Кой знае — казах, — може би оттук все някак бихме могли да стигнем до плажа.
— Предпочитам да не проверявам.
Повървяхме още известно време, преди да достигнем до третия тунел. Хвърлих му един бърз поглед, докато минавахме край него. Около входа започваше жилата на някакъв светъл минерал.
Закрачих по-бързо, а стъпките ни започнаха да отекват съвсем отчетливо. Подминахме четвъртия тунел, после петия… Стори ми се, че отнякъде дочувам едва доловима музика.
Щом приближихме шестия тунел, Корал ме погледна въпросително, но аз продължих нататък.
Спряхме едва пред седмия. Вдигнах високо фенера и неговата светлина разкри пред нас масивната метална врата. Свалих ключа от куката, отключих и го върнах на мястото му. Опрях рамо на вратата и натиснах с все сила. Последва моментно колебание, но накрая пантите проскърцаха недоволно и вратата се открехна. Фракир се затегна около китката ми, но аз продължих да бутам. Когато пред нас зейна достатъчно голям отвор, аз застанах встрани, за да направя път на Корал.
Тя направи няколко крачки и спря. Отместих се от пътя на вратата и тя се затвори безшумно.
— Значи това било.
Пред нас в синьо-бяло тлееше неправилната елипса на Лабиринта с неговата сложна плетеница от завои. Оставих фенера встрани. Лабиринтът осветяваше пещерата достатъчно добре. Погалих Фракир, за да я успокоя. В далечния край на фигурата прескочиха няколко искри, после бързо се стопиха в мрака. Стори ми се, че долавям някакво непознато за мен пулсиране. Подтикван от любопитството, призовах набързо образа на Логрус.
И направих грешка.
Логрус пламна незабавно пред мен, а по цялата дължина на Лабиринта изригнаха искри. Отнякъде се разнесе пронизителен вой. Фракир побесня на китката ми. Като че ли някой забоде в ушите ми две ледени висулки. Блясъкът на Знака изгаряше очите ми. Мигом се освободих от образа на Логрус и цялата бъркотия започна постепенно да утихва.
— Какво… беше това? — попита тя.
На лицето ми се изписа бледо подобие на усмивка.
— Само един малък експеримент, който се канех да направя от доста време насам.
— Успя ли да научиш нещо от него?
— Да — никога повече да не го повтарям.
— Или поне не докато има още някой с теб. Заболя ме.
— Извинявай.
Корал се приближи към ръба на Лабиринта, който бе успял да се усмири.
— Много е тайнствен — отбеляза тя. — Сякаш не го виждам, а го сънувам. Прекрасен е. Значи всеки от вас трябва да премине по него, за да овладее силите, които е наследил?
— Да.
Корал тръгна надясно, следвайки очертанията на Лабиринта. Погледът й се разхождаше по ярката съвкупност от дъги и завои, от къси прави отсечки и зигзагообразни очертания.
— Предполагам, че е доста трудно?
— Така е. Номерът е да не спираш за нищо на света. Откажеш ли се, пиши се мъртъв.
Тръгнахме надясно, описвайки плавна дъга, за да стигнем до края на Лабиринта. Очертанията не се издигаха над пода, а сякаш бяха вдълбани в него и покрити от стъклен слой. Все пак не си спомнях повърхността да ми се е сторила хлъзгава в който и да е от участъците.
Отново спряхме за около минута. Корал впери жадно поглед в Знака на Амбър.
— Какво усещаш сега? — попитах аз.
— Възхищение.
— Нещо друго?
— Сила. Той като че ли излъчва нещо.
Корал се наведе и прокара ръка над най-близката линия.
— Усещам почти физическото му докосване — добави тя.
Продължихме напред, за да направим пълен кръг и да се озовем отново в точката, където все още блещукаше оставеният на пода фенер. Неговата светлина изглеждаше бледа на фона на призрачното сияние на Лабиринта.