Няма връщане назад

Настя отново кимна.

— Продължавайте, моля. Това, което казвате, е много важно за мен. Трябва да разбера какъв човек е била Елена.

— Мисля, че лош — рязко отвърна Уразова.

— Защо? Обидили сте се, задето ви е отхвърлила? — полуутвърдително попита Настя. — Или ви е сторила нещо лошо?

— Човек, който отхвърля миналото си, не може да е добър — твърдо, без ни най-малко колебание, отговори Нора.

— Защо?

„Вече пето „защо“ само за един разговор — мислено си отбеляза Настя. — Днес нещо тъпча на едно място.“

— Ами това означава, че в миналото му има прекалено много лоши постъпки. Причинил е прекалено много зло и чувството на вина за това зло става непоносимо за него.

„Логично, макар и съмнително — помисли си Настя. — Животът познава много примери, когато нещата стоят съвсем различно. Хората мълчат за своето минало по съвсем други мотиви, а хората, причинили много зло, не изпитват никакво чувство на вина.“

— Поне приблизително имате ли представа какви именно постъпки биха могли да будят у Елена чувство на вина? — зададе тя въпроса си, сякаш думите на Уразова не бяха предизвикали у нея никакви съмнения. — Може би разгадаването на убийството й се крие точно в тези постъпки?

— Едва ли. — Гласът на Нора звучеше спокойно и уверено. — Леночка от нищо не се страхуваше. Не изпитваше боязън от нищо. Нищо не я тревожеше. Ако миналото й е представлявало дори и най-малка опасност за нейното бъдеще, аз непременно щях да забележа.

Самоуверено. Но може би Уразова имаше основания да разчита на своята интуиция и наблюдателност.

Разговаряха така още двайсетина минути, после Настя пристъпи към изясняването на най-важния въпрос.

— Кажете, Нора, когато Егор доведе у вас Елена, помоли ли вас или съпруга ви да му помогнете, да го подкрепите?

— Да му помогнем? — Красивите, ясно очертани вежди на Нора Уразова изящно помръднаха, изразявайки недоумение. — С какво да му помогнем?

— Като придумате Елена да се омъжи за него. Не? Нямаше ли такова нещо?

— Ама какво говорите. — Уразова тихо се засмя и се загърна по-плътно с тънката си наметка. — Защо ще е трябвало да я убеждаваме? Той ни я представи вече като своя годеница, помежду им всичко беше решено.

— А кога стана това, спомняте ли си? Имам предвид точната дата.

— Прекрасно си спомням, беше на рождения ден на Алишер, пети юли.

Пети юли. Не се връзва. Егор Виталевич каза, че научил за бременността на Елена в края на юни, през целия юли я придумвал да сключат брак и едва през август сломил упоритата й съпротива, след което веднага организирал сватбата. Някой от двамата лъже — или Егор, или Нора. Впрочем думите на Нора могат лесно да се проверят, като се попита съпругът й. Но пък тя е умна жена, в това няма никакви съмнения, така че ако лъже, сигурно разбира, че лъжата й моментално ще се разкрие. А и защо да не казва истината? Нали нея никой в нищо не я подозира. А може би трябва? Може би тъкмо нея трябва да подозираме? Добре, да продължим, сякаш нищо не се е случило.