Няма връщане назад

— Но нали имате четири деца — предпазливо възрази Настя. — Доколкото знам, държите две бавачки. Може би, ако сама се занимавахте с малчуганите, нямаше да имате време да скучаете.

— Молих Алик… Аз не исках никакви бавачки, щях прекрасно да се справя сама, абсолютно сте права. Но той не искаше и да чуе. Щом човекът е богат, децата трябва да имат бавачка. Това е престиж, показател за стандарт. Бонбонени обвивки. Тези същите проклети бонбонени обвивки. Той искаше всяко дете да има отделна бавачка, представяте ли си? С огромни усилия успях да го придумам бавачките да бъдат само две. За една категорично не беше съгласен. И после, децата ангажират ръцете и душата, а главата скучае. Та аз не съм виновна, че съм се родила в Москва и съм израснала като нормално московско момиче, а родителите ми са от Изтока и са решили съдбата ми така, както е прието от техните предци. Те ме предадоха, продадоха ме на Алишер. Млада, красива, здрава, девствена, без висше образование… взеха за мен добри пари. Аз не мога да ги осъждам. И не можех да се противопоставя на волята им, бях отгледана с убеждението, че родителите винаги са прави и трябва да ги слушам. Господи, защо ли приказвам само за себе си… Вие искахте да поговорим за Леночка, а аз ви натоварвам с моите проблеми.

Нора зиморничаво помръдна рамене и Настя забеляза, че кожата на добре гледаните й бели ръце е настръхнала. Премръзнала е, горката. В обширния й гардероб сигурно няма ръкавици — от колата в помещение, от помещението — в колата.

— Студено ли ви е? — съчувствено попита тя. — Да влезем в някое кафене?

— Не, не — бързо отговори Уразова, — по-добре да поседим тук. Кафенета, ресторанти — колко ми е омръзнало всичко това! Знаете ли кога за последен път седях ей така на булеварда? След абитуриентския ни бал, с приятелки. Толкова хубаво беше… Минават хора, коли, някакъв живот наоколо. А аз седя с приятелките си. След училище родителите ми ме държаха много строго, не дай си боже да се запозная с някого и да направя бели, непрекъснато ме контролираха и само търсеха къде ще могат да ме задомят по-изгодно. Нагласиха ме…

— Искахте да разкажете за Елена — напомни й Настя.

Искрено й беше жал за тази твърде пълна жена с ярко лице, големи очи и разкошна тъмна коса, но времето си вървеше, а тя още не беше чула нищо важно за Елена Сафронова.

— Да, за Леночка… С една дума, тогава се размечтах донемайкъде. Обаче излезе съвсем друго.

— Какво излезе?

— Аз исках да се сближа с нея, а тя с мене — не. Колкото и тъжно да е да си призная това, аз не й бях нужна. Когато Егор я довеждаше, разбира се, разговаряхме, но ако аз й се обадех и я поканех да дойде, тя винаги отказваше. На няколко пъти успях да си уговоря среща с нея при идването ми в града, но виждах, че това не й доставя удоволствие.

— Но защо сте я канели, щом сте виждали, че тя не се стреми към сближаване? Надявахте ли се на нещо?