Няма връщане назад

По-нататъшното чакане не донесе нищо ново. Богданов излезе от входа и тръгна към „Болшая Лубянка“, та на кръстовището да излезе в централната част на Рождественския булевард. Старицата отиде някъде навътре в апартамента, най-вероятно в кухнята, да готви, и не предприе никакви опити да се обади на някого по телефона. Вярно, телефонът звъня няколко пъти, но тя отговаряше кратко: „Няма го, ще се прибере след дванайсет“.

След поредното позвъняване Слава отмести единия наушник, затвори книгата, която четеше, обърна се към жена си.

— Все пак е странно… Докато старата се дотътри от кухнята до антрето, телефонът успява да звънне девет-десет пъти. Представяш ли си какви разстояния са това? Защо в апартамента му има само един телефон? Та това е страшно неудобно!

— Може би за икономия? — предположи Лиза и също затвори списанието, което си бе взела за четене от къщи.

— Не, не ми се вярва — замислено промърмори той. — Маестрото има кола с шофьор, макар че спокойно може сам да шофира, четохме го в едно интервю, спомняш ли си? Има книжка още от младини и шофьорски стаж — дай боже всекиму. А той се фука, наема си шофьор. И при това да икономисва от телефон… Всяка седмица поне веднъж обядва в ресторант, а там цените са такива, че ще стигне за цял телефон, и то от скъпите.

— Богатите си имат своите странности — сви рамене Лиза и отново впери поглед в лъскавото списание.

Точно в единайсет и половина писателят се прибра от разходката си.

— Ето на. — Слава се протегна, доколкото му позволяваше автомобилната седалка. — Още половин час — и ще започне най-интересното. Между другото, сега старата ще му докладва кой се е обаждал по телефона, а това може да се окаже интересно. Ти си приготви лист и химикалка, ще ти продиктувам. Лизонка, сигурен съм: днес всичко ще се разреши и ще приключи. Нали? Я се усмихни!

Той протегна ръка и ободряващо погали жена си по коляното, изпъкнало под тесните кожени панталони.

Лиза мълчаливо отвори чантата си, извади химикалка и затърси лист хартия. И в този момент започна да се случва нещо странно. Влезлият през портата сребрист джип, като не намери място за паркиране до тротоара, спря точно по средата на двора, от него слязоха двама мъже с ярко изразена кавказка външност: единият беше по-възрастен, Слава би го нарекъл стар, другият — значително по-млад, на петдесетина години, и двамата бяха снажни, с изправена осанка, гъсти, добре подстригани коси, носеха дълги модерни шлифери. И двамата излъчваха самоувереност, упоритост и снизходително дружелюбие, присъщи на някои хора, които са убедени, че са по-силни и затова не е нужно да се страхуват от никого и от нищо.