Крахът на титаните [bg]

Лицето на тате представляваше маска на потисната ярост. Били сякаш търсеше с кого да се сбие. Дядо клатеше глава и повтаряше:

— Не съм виждал такова нещо през седемдесетте си години.

Мама просто гледаше мрачно.

Етел плачеше и не можеше да спре.

Някои миньори си бяха намерили друга работа, но не безпрепятствено — един миньор не можеше лесно да се приспособи към задачите на един помощник в магазин или кондуктор в автобус. Работодателите знаеха това и веднага отказваха, видеха ли въглищен прах под ноктите на кандидата. Половин дузина бяха наети за огняри по параходите и преди да отплават, получиха аванс, който предадоха на съпругите си. Няколко щяха да се преместят в Кардиф или Суонси с надеждата да си намерят работа в стоманолеярните заводи. Много други също щяха да заминат при роднини в съседните градчета. Останалите се блъскаха в къщите на тези, които не работеха в мината, и чакаха стачката да свърши.

— Кралят така и не отговори на писмото на вдовиците — каза Етел на баща си.

— Погрешно сте постъпили — отвърна той направо. — Виж твоята госпожа Панкхърст. Не вярвам в правото на глас за жените, но тя знае как да привлече внимание.

— И какво трябваше да сторя? Да направя тъй, че да ме арестуват?

— Не е нужно да стигаш толкова далеч. Ако знаех какво си намислила, щях да ти кажа да пратиш копие от писмото до Уестърн мейл.

— Не се сетих за това. — Етел обезкуражена си помисли как е могла да стори нещо, за да предотврати случващото се и се е провалила.

— Вестникът щеше да попита двореца дали е получено писмото и на краля би му било по-трудно да каже, че просто не му е обърнал внимание.

— Дявол да го вземе, ще ми се да те бях попитала.

— Не ругай — скастри я майка й.

— Извинявай, мамо.

Лондонските полицаи се озъртаха удивено — и те недоумяваха как глупавата горделивост и упорство са довели до всичко това. Пърсивал Джоунс го нямаше никакъв. Репортер от Дейли мейл искаше да вземе интервю от тате, но той отказа, понеже вестникът беше враждебен към работниците.

В града нямаше достатъчно ръчни колички, затова хората се редуваха да извозват вещите си. Цялата работа отне часове, ала привечер и последната купчина вещи беше откарана и в ключалките на предните врати щръкнаха ключове. Полицаите се върнаха в Лондон.

Етел поостана на улицата. Прозорците на празните къщи я зяпаха сляпо и дъждовната вода безцелно се стичаше по улицата. Тя погледна над мокрите сиви плочки на покривите и надолу по пръснатите в далечината здания на мината в дъното на долината. Една котка крачеше по железопътните релси, но освен нея нищо не помръдваше. От машинното отделение не се вдигаше пушек, огромните колела на лебедката си стояха на върха на кулата, неподвижни и излишни в тихия непрестанен дъжд.