![Жената от леса [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/2/2/zhenata-ot-lesa-bg-download.jpg)
Жената от леса [bg]
- Автор: Коннолли Джон
- Серия: Чарли Паркър #16
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 9789547330009
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Жената от леса [bg]». Краткое содержание книги:
Според новите изисквания на щата подготовката и подаването на удостоверение за раждане извън болница или друга институция можеше да бъде извършено от един от следните четирима души: лекар или друго лице, присъствало на раждането; бащата; майката; човека, носещ отговорност за мястото, където е настъпило раждането, бил той собственик на хотел или управител на бензиностанция. Ако майката не беше омъжена към момента на зачеването или раждането, данните на предполагаемия баща не можеха да бъдат вписани в удостоверението без писменото съгласие и на двамата с майката.
Иначе казано, нищо не можеше да попречи на някоя жена да се появи с дете на ръце и да подаде удостоверение за раждане в общината, освен ако, разбира се, чиновниците не я познаваха лично, което можеше да породи въпроси за внезапната поява на бебето. Пискатакуа обаче беше вторият по големина окръг в щата, разположен на повече от четири хиляди квадратни мили, но в същото време с разпръснато население от едва 17 000 души, много от които живееха под границата на бедността. Тази статистика говореше за изолация и места като Пискатакуа и Арустук на север като цяло привличаха хора, които предпочитаха да бъдат оставени на мира във всякакво отношение. Това не улесняваше работата на Паркър.
По-голямата част от нужната му информация се съхраняваше от Отдела за обществено здравеопазване в Огъста. Паркър реши да отскочи дотам на следващия ден, за да види какво ще открие. Прегледа визитника си и намери една позната в Асоциацията на общинските служители в Мейн, с над седемстотин членове в целия щат, някой от които може би беше регистрирал раждането на детето на мъртвата жена. Преди да иска услуги обаче, щеше да претърси архивите в Огъста.
Гърбът и хълбоците го боляха от заседяването - спомен от куршумите - и очите му смъдяха. Знаеше, че зрението му се влошава, но не му се щеше да ходи на лекар за нова рецепта.
Някак си беше успял да убеди сам себе си, че очилата са му нужни само за четене и гледане на екрани и няма нужда да ги носи постоянно. Спомни си разговора по темата с Ейнджъл, който демонстрира подчертана липса на съчувствие.
- Суета - гласеше неговото заключение.
- Не е суета, а практичност.
- Ти така си мислиш. Останалите смятаме, че верният отговор е „А: прекалено суетен си, за да си признаеш, че ти трябват очила“. Бас ловя, че боядисваш и косата си.
- Ако го правех, щях да си избера друг цвят, не сив.
- Може би си хитър и я боядисваш само колкото да скриеш най-белите косми.
- Не знам защо изобщо разговарям с теб. Все едно да споря с гумена топка.
- Вземи си очила.
- Каза човекът, който трябваше да бъде заплашен, за да отиде на лекар за болките в корема си.
- Да, и виж докъде ме докара това.
Тук Ейнджъл описа с ръка болничната стая, леглото, абоката във вената си. Беше вечерта преди процедурата - последният път, когато Паркър щеше да се радва на компанията на стария Ейнджъл. При следващата им среща кожата му щеше да бъде посивяла и част от червото му - да липсва.
- Мисля, че сам се опроверга - отбеляза Паркър.
- Не, просто бях твърде глупав, за да се вслушам, преди да е станало прекалено късно.
Гласът му пресекна. Паркър протегна ръка и хвана неговата.
- Късно - да - каза той, - но не прекалено.
- Страх ме е.
- Знам.
- Не само за себе си.
- И това знам.
- Ако умра...
- Няма да умреш.
- Откъде знаеш? Ти дори не виждаш нормално. Ако умра...
- Да?
- Мисля, че Луис винаги е търсил някого, който да го избави от болката, също като теб преди.
- Но ти го спря. Сега е различен.
- Не, не е. Желанието за края още дреме в него. Не му позволявай да ме използва като оправдание.
- Ще се опитам.
- Той те слуша.
- Не мисля. Бъркаш мълчанието със слушане.
- Възможно е. А сега можеш да пуснеш ръката ми.
- Извинявай.
- Няма за какво.
Двамата помълчаха.
- Ако умреш... - каза Паркър.
- Да?
- Няма да започна да излизам с Луис, за да го разведря. Държах те за ръката само за да те успокоя.
- Не ме разсмивай. Боли.
- Само уточнявам.
- Разкарай се.
Паркър стана да си върви, но се спря на вратата.
- Ейнджьл?
- Ъхъ?
- Няма да умираш, чуваш ли?
- Да - отвърна Ейнджьл, - чувам.
46
Луис седеше до леглото на Ейнджъл. Бузите на приятеля му бяха повъзвърнали руменината си или поне така му се струваше. Ейнджъл още беше натъпкан с лекарства, които го караха да се чувства като в мъгла и превръщаха всяко действие в непоносимо усилие. Той спеше, а нощта навън беше обгърнала целия свят.