Червения вълк [bg]

— Извинете, аз… — започва тя и закрива уста с длан, за да заглуши хлиповете си, засрамена от Берит, която се е разположила върху един от столовете и я вижда в подобно състояние.

— Не сте виновна за нищо — обажда се жената все така сънена.

— Вие ли сте майката?

— Аз съм Вивека. — Звучи странно.

— Чувствам се ужасно виновна — казва Аника с ясното съзнание, че разговорът не протича както си е представяла. — Не биваше да пиша за Линус.

— Това надали ще научим някога — отвръща без колебание жената. — Но си мисля, че е добре, дето измъкнахте от него тайната. Така и не можех да разбера какво му е. Стана съвършено друг след случилото се и не искаше да сподели с мен.

— Да, но…

Жената я прекъсва рязко:

— Вярвате ли в Бога, Аника Бенгтзон?

Аника се поколебава, сълзите и секват.

— Не особено — смотолевя тя.

— А аз вярвам — казва жената бавно и с усилие. — Това ми е помагало при много изпитания в живота. Господ призова Линус при себе си. Не ми е ясно защо, но го приемам.

Скръбта лъхва от телефонната линия откъм Люлео като леденостудена вълна и Аника потръпва. Разрушителната сила на безвъзвратна загуба, когато само Божията любов може да даде онова мъждиво пламъче, прогонващо всепоглъщащия мраз.

— Баба ми почина — обажда се Аника — преди седем години. Всеки ден си мисля за нея. Не мога дори да си представя бремето на вашата загуба.

— Трябва да изживея остатъка от дните си на този свят без Линус — отвръща майката, — макар че в момента не ми е много ясно как ще стане това. Но аз съм твърда в своята вяра, че Бог Отец прави онова, което е най-добро за мен, и че ръката му почива върху моето рамо.

Жената млъква и Аника дочува хлиповете й. Остава така и не може да реши дали да затвори, или не.

— Може би с времето ще разбера защо — обажда се жената отново с неочаквано ясен, звънък глас. И ще се съберем с Линус отново, разбира се, в Дома на нашия Бог. Знам, че е така. И това ми дава сили да продължа да живея.

— Ще ми се и аз да имах вашата вяра в Него казва Аника.

— Той е тук и за вас отвръща жената. Стига да Го искате при себе си.

Последвалата тишина би следвало да е непоносима, но на Аника и изглежда топла и червена.

— Исках да ви питам нещо друго. Да сте получавали нещо необичайно по пощата след смъртта на Линус?

Вивека Густафсон замълчава за малко, преди да отговори.

— Имате предвид онова за младежта ли?

Аника хвърля поглед към Берит.

— Каква младеж?

— Пристигна анонимно писмо, без подпис, без нищо. Помислих го за съболезнования от някой съсед, който не е искал да ме тревожи с чукане на вратата.

— Пазите ли го?

Жената изпуска тежка въздишка, родена сякаш от безнадеждността на всяко свързано с живота действие. Нещата, които са осветявали нейното всекидневие, за да й създават усещане за връзка с останалия свят, сега са изгубили смисъл.