По-силна от магия
- Автор: Кулман Хедър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По-силна от магия». Краткое содержание книги:
Отначало Лусиън едва понася дръзката и пряма девойка, на която е станал настойник. Досега никой не се е осмелявал да оспорва заповедите му. Нито да обърне целия замък наопаки. За да се отърве от своенравната Алис, Лусиън решава да я представи в обществото и да й намери съпруг. Но за Алис все не може да се намери подходящ кандидат…
За няколко безкрайни секунди остана неподвижен. После рязко свали шлема си, разкривайки дългата си вълниста коса, черна като абанос.
Алис ахна. Лусиън!
Наистина ли бе той? Въпреки че лицето на красивия рицар беше като огледален образ на Лусиън, изражението му бе различно и по нищо не приличаше на хладнокръвния и горд маркиз Тистълуд. Този Лусиън изглеждаше печален и неспокоен, сякаш беше обречен и го знаеше.
Изпълнена с мрачно предчувствие, Алис бавно отвори очи.
— О, Лусиън! — промълви тя и опря чело в заскреженото стъкло.
Остана така тъжно загледана в пътя и заслушана в тракането на колелата на пощенската кола, която приближаваше към тях. Чак когато колата отмина, Алис осъзна значението на тъмното видение.
Знаеше, че гледката на Тистълуд ще е истинско мъчение, ала бе подценила дълбочината и силата на болката. Наистина тъгуваше за Лусън, с нежност и горчивина, породени от безнадеждността на смъртта, ала тази печал бе затъмнена от непоносимото терзание за Лусиън. Странният рицар представляваше просто угризение на съвестта, едно от многото загадъчни напомняния, че това, което бе сторила тук, в Тистълуд, можеше да обрече и него на съдба също толкова жестока и гибелна, както тази на Лусън.
Въпреки усилието, Алис не можа да потисне риданието си.
— Алис? — промърмори Шарлот. Тъй като спътницата й не отговори, сестрата на Лусиън обхвана брадичката й в шепата си, извърна лицето й към себе си и го обърна към мъждукащата светлина. Това, което видя, я намръщи. — Какво има?
Алис поклати глава и стисна очи. Но беше твърде късно. Една сълза се търкулна по бузата й.
— Тя плаче, Лус — обяви Шарлот. Заповедническият и тон бе достатъчно красноречив — брат й незабавно трябваше да предприеме нещо, за да успокои момичето.
От отсрещната седалка се долови шумолене и друга ръка, този път голяма и силна, обхвана брадичката й.
— Алис? Какво има?
Твърде разстроена, за да измисли подходящ отговор, тя стисна още по-силно очи и дрезгаво изрече:
— Нищо…
— Разбира се, че нещо не е наред. Вече те познавам достатъчно добре, за да знам, че няма да лееш сълзи за нищо. Явно нещо те измъчва и ако не ми кажеш какво е то, няма да мога да ти помогна.
Алис отново поклати глава и Лусиън въздъхна. Настъпи напрегната тишина.
— Като моя повереница е напълно естествено да споделиш тревогите си с мен… дори и да се опасяваш, че ще ги сметна за глупави или незначителни. От своя страна, като твой настойник, най-тържествено ти обещавам, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да ти помогна.
Разнесе се приглушеното шумолене на дрехи. Алис по чувства как горещият му дъх погъделичка ухото й.
— Освен това, кукличке, доколкото си спомням, си обещахме да се опознаем — прошепна той. — Би ли ми казала как ще стане това, ако не ми се доверяваш?
„Кукличка.“ Това очарователно и остаряло обръщение я накара да отвори очи и да го погледне. Той наистина беше загрижен за нея.
С усмивка и нежност Лусиън избърса сълзите й с върха на палеца си.
— Ще ми кажеш ли? Или ще трябва да отгатвам? — Шеговитият му тон стопи и последната й съпротива и преди да се усети, тя се чу да казва:
— Страхувам се.
— Страхуваш се? — Черните му вежди се смръщиха. От какво?
— Мисля, че е напълно очевидно — отвърна вместо нея Шарлот. — Страхува се от замъка. Достатъчно беше бедното дете да му хвърли само един поглед, за да бъде завладяно от тъгата и безнадеждността, които излъчва това място.
Лусиън се втренчи замислено в сестра си, после се извърна отново към Алис.
— Истина ли е?
Тя бавно кимна. Истина беше.
След миг изражението му омекна и той се усмихна.
— Замъкът е стар и изглежда доста зловещо, но мога да те уверя, че зад дебелите му стени не се крият никакви призраци. — Усмивката му се разшири. — Ако все пак някой заблуден дух се осмели да се появи по време на нашето посещение, достатъчно е веднага да ми кажеш и аз незабавно ще го прогоня.
Докато Алис се взираше в лицето му, станало още по-красиво от смеха, искрящ в сивите очи и стаен в леко извитите ъгълчета на устните, тя откри, че му вярва. Ако някой можеше да прогони призраците, които я преследваха, то това без съмнение бе той.
Внезапно почувствала се много по-добре, отколкото през всичките изминали векове, Алис стеснително отвърна на усмивката.
— Благодаря ти, Лусиън. Ще запомня думите ти и няма да ме е страх толкова много, след като вече знам, че ти ще ме защитаваш от всичко, стаено в сенките.