Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
В малкото време, което й остана между писането на статии и пътуването, беше направила няколко колебливи опита да установи самоличността на момчето, донесло писмото, но беше ударила на камък. Странната конструкция на увода — „да ви предоставя едно предложение“ — й говореше, че за автора на писмото английският не е роден език, но освен това нямаше никакъв намек за самоличността му (необяснимо защо беше сигурна, че е мъж). Който и да беше, беше споменал, че ще се свърже с нея в близко бъдеще, но досега не се беше обадил никой.
Оставаше само странното копие. Показа го на свой познат в Университета по иврит, който предположи, че е някакъв код, но нямаше никаква представа как да го разшифрова. Както трябваше да очаква, търсенето в интернет за инициалите ГР извади извънредно много страници — повече от милион — и след като отвори първите петдесет, се отказа, защото си беше живо губене на време. Беше стигнала до задънена улица.
— Дали не мога да ти помогна с нещо? — Том Робъртс я гледаше с очакване. — Каза, че си мислиш за други неща — добави, като забеляза объркването й. — Чудех се дали не мога да ти помогна с нещо.
— Едва ли. — Лейла си допи кафето. — Освен ако не те бива да разшифроваш кодове.
— Всъщност ме бива. Беше ми нещо като хоби. За какво става въпрос?
— Май е някакво писмо. Старо. Може би средновековно. Дълга поредица от букви и подпис накрая. ГР.
Той се замисли, след което поклати глава. Инициалите не му говореха нищо.
— Днес съм свободен — каза след кратко мълчание. — Ако искаш, мога да го погледна.
Лейла се поколеба, защото знаеше, че той си пада по нея, а не искаше да усложнява нещата.
Но преди да отхвърли предложението му, той добави:
— Без да те ангажирам. Чисто приятелска помощ. Мисля, че след цели шест месеца схванах намека.
Тя го погледна, усмихна се и сложи ръка върху неговата.
— Том, съжалявам. Сигурно ме мислиш за истинска кучка.
— Ако трябва да съм откровен, това е част от предизвикателството — ухили се Робъртс.
Лейла стисна ръката му.
— Ще се радвам, ако му хвърлиш един поглед. При едно условие обаче. Да ти сготвя обяд.
— Нямам нищо против да ти разшифровам кодове всеки ден. Кога ти е удобно?
— Сега — усмихна се Лейла, отмести стола си и стана. — Мисля, че си взех дозата Шенкер за цяла седмица.
Робъртс си взе сакото и двамата се сбогуваха с компанията. Нуха я изгледа въпросително, а Лейла поклати глава в знак, че не е това, което си мисли. Докато крачеха към фоайето на хотела, гласът на Онц Шенкер изгърмя зад гърбовете им.
— Йехуда Милан е последният шибаняк, който ще спаси тази страна! Какво като е герой от войната? Този човек пречи.
— Защо така, Онц? — гръмко му отвърна Сам Роджърсън. — Защото може наистина да сключи реалистично споразумение с палестинците ли? Хора като теб пречат!
— Ти си антисемит, Роджърсън!
— Жена ми е еврейка! От къде на къде ще съм антисемит?
— Да ти го начукам, Роджърсън!
— Аз да ти го начукам, Шенкер! Да ти го начукам в дебелия смрадлив фашистки задник!
Чу се рязко отместване на столове, трошене на чинии и какофония от крясъци, заповядващи на двамата мъже да си седнат по местата и да не се държат като глупаци. До този момент Лейла и Том Робъртс вече бяха излезли от фоайето на хотела и крачеха под извитата му, обрасла с бугенвилии предна козирка, а гласовете на колегите им по клуб заглъхваха отзад.
Тел Авив, хотел „Шератон“
— Когато хората ме питат защо се противопоставям на така наречения мирен процес, защо вярвам в силен Израел, управляван от евреи, за евреи и без арабско присъствие сред нас, обичам да им разказвам историята на моята баба.
Хар Цион се отдръпна от микрофона, отпи глътка вода и впери поглед в поканените на обяда гости. Прилична тълпа, повечето бизнесмени, много американци. Стотина гости, по двеста долара на човек — доста пари за „Шаялей Давид“. Без да се броят обещанията за лични дарения, които щяха минимум да удвоят сумата. Да речем, петдесет хиляди долара. Доста пари.
Въпреки това не му беше приятно. Не му се нравеха такива събития. Костюмите, любезните разговори, ръкостисканията — тези неща не бяха по вкуса му. На него да му дадяха битки всеки ден. Или пък тълпи вряскащи араби, протестиращи срещу поредната окупация на „Воините на Давид“. Трябваше му действие.