Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
Неволно отмести поглед надясно, където винаги бе седяла жена му Мириам, преди ракът да я отнесе. Вместо на дребната й спретнато облечена фигура, погледът му се натъкна на възрастен равин с голяма, обточена с кожа щраймел. Погледа го малко, сякаш озадачен от присъствието му, след което тръсна глава, наведе се към микрофона и продължи да говори.
— Баба ми, майката на майка ми, почина, когато бях само на десет години, и затова не можах да я опозная отблизо. Но даже през малкото години, когато бях с нея, осъзнавах, че тя е забележителна жена. Готвеше вкусно, колкото не си и представяте — борш, гефилте фиш, кнедли. Съвършената еврейска баба!
Из помещението отекна смях.
— Но тя не само готвеше. Знаеше Петокнижието по-добре от всички равини, които познавам — без да обиждам никого.
Той се обърна надясно към равина, който се усмихваше великодушно. Поредната порция смях.
— И пееше по-добре от всички хазан, които някога сте чували. И днес, когато затворя очи, я чувам да припява керовата толкова сладко, като славей. Ако беше тук, щеше да ви заплени. Със сигурност по-добре от мен!
Смехът отекна за трети път, придружен от няколко сподавени възгласа „Не е вярно!“ Хар Цион вдигна чашата си и отпи поредната глътка вода.
— Беше силна жена. Смела. Няма как, щом е оцеляла две години в Грос-Розен.
Този път никой не се засмя. Всички очи бяха приковани в него.
— Много обичах баба си — продължи той и остави чашата. — Тя ме научи на много неща, разказваше такива хубави приказки, измисляше толкова интересни игри. Само едно нещо ме натъжаваше: през цялото време така и не ме прегърна и не ме притисна до гърдите си, както правят всички баби. И най-вече еврейските баби.
Аудиторията притихна и се зачуди накъде ще поеме историята. Кожата на Хар Цион го сърбеше и стягаше под костюма, като че ли се беше напъхал в поръсена с пипер усмирителна риза. Прокара пръст по вътрешната страна на яката си и се опита да я поразхлаби.
— Отначало не го забелязвах. Но като пораснах, започна да ми прави впечатление. Може би моята баба не ме обичаше. Може би бях направил нещо лошо. Исках да я питам защо никога не ме прегръща, но се досещах, че тя едва ли ще ми отговори, и затова така и не казах нищо. Но това ме натъжаваше и объркваше.
Зад него телохранителят Ави се изкашля. Шумът прозвуча неестествено гръмко в тишината, обгърнала залата.
— Едва след като тя почина, мама ми обясни тази странна загадка. Като млада баба ми живеела в един щетл в Южна Русия. Всяка събота вечер казаците се напивали и идвали. Евреите се заключвали по домовете си, но казаците разбивали вратите и ги извличали на улицата, където ги пребивали и дори убивали. За тях това било вид забавление, спорт. В крайна сметка ставало въпрос за някакви си мръсни евреи.
Сто чифта очи се впиха в Хар Цион. Зад него равинът се взираше в скута си и тъжно поклащаше глава.
— При един от тези набези казаците хванали баба ми. Тя била петнайсетгодишна, красива, с дълга коса и ясни очи. Мисля, че не е нужно да ви казвам какво й сторили. Петима. Пияни. На улицата, пред очите на всички. След като свършили, решили да се сдобият със сувенир от чудесната вечер. Знаете ли какъв сувенир си избрали?
Въпросът увисна в пространството.
— Едната гърда на баба ми. Отрязали я с нож и я отнесли като трофей за стена.
Разнесе се ужасен шепот. Някаква жена на масата близо до подиума запуши устата си с кърпичка. Равинът прошепна: „Мили Боже“.
— Ето затова баба ми никога не ме прегръщаше — тихо каза Хар Цион. — Защото знаеше, че ще забележа нещо нередно, и я беше срам. Не е искала да знам за болката й. Не е искала да страдам за нея.
Той млъкна и остави аудиторията да осмисли чутото. Можеше да им разкаже и други истории в същия дух. Толкова много истории. За собствените си преживявания — тормозът, побоите, онзи път в сиропиталището, когато бяха напъхали дълбоко в ректума му дръжка на метла с викове: „Да наебем еврейчето! Да наебем еврейчето!“ Всеки ден от детството му беше изпълнен със страх и унижение. Но той предпочиташе да не говори за това. Никога не беше говорил. Даже и с Мириам, със собствената си жена. Раните бяха прекалено живи, прекалено болезнени, по-лоши дори от изгарянията, обезобразили тялото му и превърнали кожата му в стопен восък. Затова разказваше историята на баба си, която беше близка до неговата, но не толкова близка, че да пропука бронята му и да отвори шлюзовете, сдържащи толкова болка. Толкова ужас. Понякога му се струваше, че се дави в чернотата.