Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
Махфуз се усмихна без следа от хумор.
— Наказание — изхъхри. — Всичко се връща.
Преди Халифа да го попита какво има предвид, болногледачката дойде с поднос с две чаши чай. Остави ги на ниската дървена маса, нагласи възглавниците на работодателя си, изгледа сърдито Халифа и излезе.
— Ом Мохамед — изсумтя Махфуз. — Голяма гаднярка, а? Не го приемай лично. С всички се държи така.
Наведе се и протегна трепереща ръка към чашата чай. Не можа да я стигне и се наложи Халифа да му я подаде.
— А госпожа Махфуз? — опита се той да завърже разговор.
— Почина. Миналата година.
Халифа наведе глава. Не беше очаквал всичко това. Махфуз сръбна от чая си и погледна Халифа над ръба на чашата.
— Май си мислиш, че не е трябвало да идваш, а? — прочете той мислите на детектива. — Че старецът и без това страда достатъчно. Защо да му стоварваш още проблеми на главата?
Халифа сви рамене, загледан в мътната вода под дъските на платформата.
— Каза, че си ме очаквал — измърмори след кратко мълчание.
— Хасани се обади. Разказа ми какво става. Че си пъхаш носа в делото на Шлегел. Знаех, че ако си онзи Халифа, когото познавах, най-накрая ще дойдеш.
Той се усмихна на себе си, по-скоро болезнено, отколкото весело и отново се разкашля. Чашата заподскача в ръката му и няколко капки чай се разляха по джелабата му. Махна на Халифа да вземе чашата, вдигна маската и дълго диша кислород. Детективът се обърна и се загледа в реката. Гледката беше прекрасна — синьо-черната вода, шепнещите тръстики, една самотна фелука, плаваща към отсрещния бряг, платното й полегнало на фона на небето като буза върху възглавница. Махфуз забеляза накъде гледа и махна маската.
— Единствената ми утеха. Поне ще умра с великолепна гледка.
Взе отново маската и задиша кислород като изхвърлена на брега риба. Халифа отпи от чая си и понечи да извади цигарите, но се сети какво му беше казала болногледачката за пушенето и вместо това скръсти ръце в скута си. В градината един пчелояд пърхаше по цветовете на розите.
По някое време Махфуз се възстанови достатъчно, за да остави пак маската. Халифа се наведе към него и му подаде напечатания доклад.
— Мисля, че е редно да го видите, сър.
Махфуз взе доклада, намръщи се, докато се наместваше на възглавниците, и го прочете бавно, прелиствайки страниците с трепереща ръка. Стигна до края, остави го и отпусна съсухрената си глава на възглавниците.
— Винаги съм го подозирал.
Говореше толкова тихо, та Халифа реши, че не е чул добре.
— Сър?
— Че Янсен е убил онази жена. Винаги съм го подозирал.
Халифа го погледна изумено.
— Не си очаквал това, нали? — подсмихна се Махфуз.
Извърна леко глава и се загледа към отсрещния бряг на реката, където стадо хипопотами беше слязло да пие вода. Кльощавите им задници се клатушкаха ритмично наляво и надясно. Халифа вдигна ръце и разтри слепоочията си в опит да си събере мислите. Имаше чувството, че го е помела огромна вълна, която го е задавила и зашеметила.
— Вие сте знаели? — успя да продума.
— Не бях съвсем сигурен. Но доказателствата определено сочеха към него. Шапката, бастунът, къщата до Карнак. Това с краката е интересно. Не го знаех.
В ъгъла на устата му се беше събрала слюнка и той я изтри с ръкава на джелабата си.
— Познавах го. Янсен. Не много отблизо, но достатъчно добре. И двамата обичахме цветята. Членувахме в градинарското дружество. Ходехме на едни и същи събрания. Зъл човек. Студен. Но отглеждаше разкошни рози. — Махфуз продължаваше да се опитва да изтрие слюнката с ръкава си. — Когато видях следите по лицето на Шлегел и чух разказа на пазача за някаква си птица, съвпадението ми се стори странно. Особено като се прибави отношението на Янсен към евреите и това, че живееше толкова близо до местопрестъплението. Вярно, че това не доказваше нищо, но съм сигурен, че ако бяхме продължили по тази следа, щяхме да стигнем до него.
Старецът свали ръката си от устата и задиша тежко. Ято гъски се приземи с плясък в средата на реката с изпружени крака и разперени криле. Халифа откри, че собствените му ръце също треперят.
— Но защо? — попита дрезгаво, невярващо. — Ако сте знаели, че Янсен е виновен, защо осъдиха Гемал?
Махфуз гледаше гъските.
— Защото така ми беше заповядано. — Той замълча. — От Ал Хаким.
Халифа отново изпита усещането, че го е помел талаз, който го търкаля отново и отново, и отново, и не му дава да си поеме дъх, отнел всичките опори изпод краката му. До смъртта си миналата година Фарук ал Хаким оглавяваше Джихаз Амн ал Даула, египетската служба за сигурност.
— Винаги съм знаел, че ще ми се върне — изсвистя гласът на Махфуз. — Тези неща винаги се връщат. В известен смисъл изпитвам облекчение. Прекалено дълго го нося в себе си. По-добре да излезе на бял свят. Да го погледна в лицето.