Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
— А на израелците не им ли трябва? — изсумтя Нуха.
— Разбира се. — Роджърсън взе една ябълка от купата в средата на масата и започна да я бели с ножа си за писма. — Шарон е пълен нещастник. Но това не променя факта, че хората, с които разполагате, няма да оправят нещата. Или поне няма да ги оправят трайно.
— Е, кой да бъде тогава? — попита Дебора Зелон. — Дахлан и Раджуб не разполагат с власт. Ерекат е колеблив. Баргути е в затвора. Няма други.
Професор Бекал бавно все един кроасан, разчупи го на две, остави едната половина в чинията си и захапа другата.
— Саеб Марсуди — обади се тихо и избърса трохите от устните си.
— Мислите ли? — попита Роджърсън.
— Защо не? Той е млад, интелигентен и хората го обичат. И има необходимите предпоставки. Син на активист, внук на активист — водач на първата Интифада, но достатъчно прагматичен, за да осъзнава, че без преговори и компромиси никога няма да има свободна Палестина.
— И освен това ръцете му са изцапани с еврейска кръв — изръмжа Шенкер.
— В тази част на света всеки е изцапал ръцете си с нечия кръв, господин Шенкер — въздъхна Бекал. — Важното е какво правят сега, а не какво са правили в миналото. Да, Марсуди е пренасял оръжия в Газа. Да, със същите тези оръжия несъмнено са убивани евреи. Вероятно същите тези евреи, които са прогонили семейството му от земите му, които са хвърлили баща му в затвора и които са взривили брат му. Той си е излежал присъдата. Сега е един от малцината палестинци, които имат смелостта открито да отхвърлят насилствената съпротива. Мисля, че би могъл да извърши добри дела.
— Ако доживее — сопна се Нуха. — „Хамас“ иска да му пререже гърлото.
— Ето виждаш ли, Онц — обади се Роджърсън, който беше успял да свали кората на ябълката във вид на една-единствена непрекъсната спирала. — На тази основа можете да станете първи приятели.
Шенкер глътна малко кафе и запали поредната „Ноблес“.
— Всичките са един дол дренки. На тия копелета не можеш да им имаш никакво доверие.
— Чуйте гласа на разума и надеждата! — изсмя се Дебора Зелон.
Разговорът се прехвърли към други теми, мненията хвърчаха и отскачаха като топчета за пинг-понг, гласовете се надигаха и притихваха, от време на време ритъмът им се нарушаваше, от изблици на смях или от внезапно избухнали крясъци, последните обикновено от страна на Шенкер, в чийто разговорен арсенал явно присъстваха само две отношения — гневно и много гневно. Други хора минаваха през двора и се присъединяваха към групата, тя растеше и в един момент наброяваше повече от двайсет души, а основният дебат постепенно се разпадна на отделни разговори между по-малки групи.
Том Робъртс стана и седна до Лейла.
— Здрасти, Лейла — езикът му се запъна малко на първото л в името й — говорен дефект от детството, така й беше обяснил веднъж, заеквал доста като малък. — Как си?
— Добре. Извинявай, че не ти звъннах. Бях малко…
Той махна с ръка, за да покаже, че не се сърди. Беше по-възрастен от нея, трийсет и няколко годишен, висок и слаб, завеян, с кръгли очила и плахо, лишено от самочувствие държане. Не съвсем непривлекателен, но не и особено привлекателен. Скучен. Незнайно защо й напомняше на жираф.
— Днес си много мълчалива — продължи той, запъвайки се този път на м-то. — Обикновено даваш на Шенкер да се разбере.
Лейла се усмихна.
— Реших да му дам почивка.
— Мислиш си за нещо друго ли?
— И така може да се каже.
Беше напрегната седмица. В деня, след като се видя с Нуха, написа две статии и половина, доста добри, даже според нейните стандарти, включително очерк от две хиляди думи за Барух. Хар Цион за „Ню Йорк Ревю“ (беше излязъл същия ден). След това беше отишла в Газа, за да напише статия за насилието в семейството — все по-сериозен и рядко признаван проблем в палестинското общество, — и тъкмо я привършваше, когато „Гардиън“ я изпрати в Лимасол, за да отрази конференцията на палестинските донори. Беше се прибрала късно снощи и до малките часове беше сваляла текст от касети. Най-накрая си легна в четири сутринта за няколко часа неспокоен сън.
Но сега я тревожеше не умората, а онова проклето писмо. Просто не излизаше от главата й. Спотайваше се из съзнанието й вече цяла седмица, надничаше иззад мислите й, глождеше любопитството й, не я оставяше на мира.
„Разполагам с информация, която би могла да се окаже безценна за него в борбата му с ционистките потисници… В замяна ви предлагам материал, който би могъл да се окаже най-сензационният във вече впечатляващата ви кариера… Информацията, за която говоря, е неразривно свързана с приложения документ.“ Колкото повече си мислеше за него, толкова повече се убеждаваше, че първоначалната й преценка не е била вярна; че писмото не беше нито дебелашка шега, нито капан, а нещо, на което си струваше да обърне внимание. За последното нямаше никакви доказателства, само чувство, инстинкт, същият инстинкт, който й казваше, че една следа си струва да бъде проследена, за да се превърне в статия.