Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
Чуха се стъпки и болногледачката излезе на поляната с хирургическа табличка в ръце.
— Ами вие?
Махфуз се разкашля.
— Какво аз? След няколко седмици ще съм мъртъв. Поне ще си отида с мисълта, че най-накрая съм постъпил, както е редно.
Той вдигна маската, глътна поредната порция кислород и с последни сили хвана ръката на Халифа.
— Открий истината. Заради мен, заради жената на Гемал, заради Аллах, ако щеш. Но се пази. Този Янсен беше опасен човек. Имаше високопоставени приятели. И гадни тайни. Ще се опитам да те защитя. Но се пази.
Замъглените му очи уморено се обърнаха към Халифа, след което се затвориха. Детективът го гледа известно време, след което измъкна ръката си, мина покрай болногледачката и прекоси поляната. Само преди половин час се молеше Махфуз да позволи повторното разглеждане на случая. След всичко, което чу, му се искаше да не беше се молил.
Йерусалим
Лейла не помнеше кога беше станала член на клуба за закуска на Американската колония, но от години насам срещите му в петък сутрин бяха редовно събитие в седмичния й график. Това не беше същински клуб, а по-скоро неформални срещи в хотела на Американската колония в източен Йерусалим, където на кафе и кроасани журналисти, служители на неправителствени организации и нисши дипломати — който се случеше в града в петък сутрин — обсъждаха важните събития на деня. Закуската често преминаваше в обяд, обядът в следобеден чай, а няколко пъти в годината и чаят преминаваше в полята с обилни количества алкохол вечеря, на която споровете придобиваха особено разгорещен характер. В един паметен случай шефът на бюрото на „Вашингтон Пост“ беше строшил бутилка от вино в главата на датския културен аташе.
Лейла пристигна малко след десет и като забави крачка, за да пусне едно писмо в пощенската кутия на хотела, прекоси хладното, облицовано с камък фоайе и излезе в слънчевия централен двор отзад с бълбукащия му фонтан, разцъфнали саксийни растения и метални маси, разположени под кремави чадъри. Някои от редовните „членове“ вече бяха тук — приятелката й Нуха, Онц Шенкер от „Йерусалим Пост“, Сам Роджърсън от „Ройтерс“, Том Робъртс от Британския съвет, който непрекъснато се опитваше да я заговаря — както и двойка нови физиономии, които не познаваше, всички насядали под старо портокалово дърво. Дискусията вече беше разгорещена.
Лейла издърпа един стол и си наля чаша черно кафе от оставената на съседната маса кана. Робъртс я погледна, усмихна се притеснено и отмести поглед.
— Цялата работа е ташак — тъкмо казваше Роджърсън и прокарваше пръсти през оредяващата си коса. — Пътна карта, която не води наникъде. Докато Израел не схване основното — а то е, че се е изсрал на главите на палестинците, и за да поправи нещата ще се наложи да направи значителни отстъпки, — кръвта ще продължи да се лее.
— Аз ще ти кажа кое е основното — изръмжа Шенкер и се намръщи, пафкайки от цигарата си „Ноблес“. — То е, че според последните анализи арабите не искат мир. Така че заеби всякакви отстъпки. Единственото, което искат, е да изличат Израел от картата на земята.
— Глупости — обади се Нуха.
— Така ли? Да не би Ал Мулатам изведнъж да е склонил да преговаря? Или пък „Хамас“ да са признали правото на съществуване на Израел?
— Онц, много добре знаеш, че те не представляват палестинския народ — каза дребна, силно гримирана жена на име Дебора Зелон, представителка на „Асошиейтед Прес“.
— И кой го представлява? Абас? Корая? Хора, на които населението няма никакво доверие? На Арафат, който тероризираше собствения си народ и който присвои парите за помощи, му беше поднесен мир на тепсия в Кемп Дейвид. И той го отхвърли!
— Както всички знаят, на тепсия му беше поднесена сбирщина от кантони, заобиколени от незаконни израелски поселища без междудържавни граници — избухна Нуха. — Това и едно лайняно парче пустиня, което вие използвате като сметище за токсични отпадъци през последните двайсет години. От къде на къде ще приеме? Нали щяхме да го линчуваме.
Шенкер изсумтя и загаси цигарата си в пепелника. Един сервитьор донесе още кафе и голяма табла кроасани, последван след секунди от възрастен мъж в сако от туид и полукръгли очила, който издърпа стол и се присъедини към компанията. Нуха го представи като професор Фейсал Бекал от университета „Ал Куидс“. Той вдигна подпухналата си от артрита ръка и ги поздрави.
— Колкото и да ми е неприятно да го призная — продължи разговора Роджърсън, — за последното съм съгласен с Шенкер. Арафат пукна. Абас и Корая са добронамерени, но просто не се радват на достатъчна подкрепа, за да подпишат някакво реалистично споразумение и да поведат народа след себе си. На палестинците им е нужен нов водач.