Дракони на зимната нощ
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Мутафова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на зимната нощ». Краткое содержание книги:
На късната есен сред сивия здрач, на трите луни под сребристия плач притихна светът, потъмня светлината.. Героите бяха на брой деветима. За тяхната доблест легенди ще има…
Една трудна битка със силите на злото е спечелена. Но драконите в Крин все още не са победени. Нещо повече, сега вече те знаят откъде идва истинската опасност за тях.
Кралицата на Мрака е решена на всяка цена да се справи с онези, които заплашват могъществото й…
— Още не се е стигнало до убийства, но старейшините са толкова шокирани от тази възможност — елфи да убиват елфи, — че са издали заповед никой да не прекосява реката. Провинилите се ги арестуват. Стигнало се е дори до взаимни обвинения в таен съюз с Драконовите Господари!
— Значи затова се нахвърлиха така върху нас — продума Елистан.
— А какво правят тези каг… каг… — Стърм не можа да си спомни непознатата елфска дума.
— Каганести — въздъхна Лорана. — Те са най-онеправдани. Никога не са имали отношение към материалните богатства и според нашите стандарти са много бедни. Преживяват с онова, което им дава земята. Събират плодове и корени, ловуват. Не отглеждат посеви и не употребяват метални предмети. Много от младите дори отишли при силванести и куалинести, за да се научат да изработват златни, сребърни и стоманени предмети.
Лорана прехапа устни и чертите на деликатното й лице се изопнаха.
— Срам ме е, но трябва да ви призная, че моите хора са се възползвали от невежеството им и се опитали да ги превърнат в роби. Това е причината за все по-враждебното отношение на старейшините на каганести.
— Лорана! — извика Таселхоф. Тя се обърна.
— Вижте! Ето една от тях!
Беше слаба, със странно лице и макар и облечена в мъжки дрехи, имаше дълга коса. Бе коленичила до Гилтанас и опипваше челото му. При допира й той се размърда и изстена от болка.
Тя бръкна в торбата си, извади някакви изсушени треви и се зае да ги разбърква в малка глинена купичка.
— Какво прави? — попита Елистан.
— Очевидно е „лечителят“, за когото споменаха — поясни Лорана. — Каганести са известни с друидските си умения.
Елистан си помисли, че названието „див елф“ е съвсем уместно.
Досега не бе срещал в Крин толкова диво на външен вид същество. Носеше кожени бричове, втъкнати в кожени ботуши.
Ризата, очевидно захвърлена от някой елфски благородник висеше гротескно върху слабото й тяло. Сплъстената й коса беше толкова мръсна, че цветът й изобщо не личеше. Но имаше изящни и добре оформени ръце. Деликатното й лице изразяваше състрадание и загриженост към ранения.
— Е, какво ще правим при това положение? — попита Стърм.
— Силванести се съгласиха да ни ескортират до реката. — Лорана се изчерви. Явно споменът за преговорите, които беше провела, й бе доста неприятен. — Отначало настояваха да ни отведат при техните старейшини, но аз заявих, че няма да отидем никъде, преди да съм поднесла почитания на баща си и да съм чула мнението му. Това като че ли им затвори устата. — Тя се усмихна кисело. — При нас дъщерята е обвързана с бащиния дом до навършване на пълнолетие. Ако ме задържат против волята ми, това може да се изтълкува като отвличане и да стане причина за нападение, а те още не са готови за подобно нещо.
— Пускат ни да си отидем, въпреки че притежаваме драконовото кълбо? — удиви се Дерек.
— Не ни пускат — ще ни ескортират!
— На север има една соламнийска крепост — каза Дерек. — Оттам можем да вземем кораб, който да ни откара до Санкрист…
— В мига, в който се опиташ да избягаш, няма да стигнеш жив и до онези дървета там — обади се Флинт и се разкиха с всичка сила.
— Така е. — Потвърди Лорана. — Трябва да отидем при куалинести и да убедим баща ми да ни съдейства да отнесем кълбото в Санкрист. — На челото й се появиха бръчки и Стърм разбра, че това също ще им създаде проблеми. — Достатъчно говорихме. Пуснаха ме само за да ви обясня какво трябва да правим. Доста са нетърпеливи, а трябва да се погрижа и за Гилтанас. Разбрахме ли се?
Лорана изгледа двамата рицари и зачака да потвърдят ролята й на водач. Стърм се усмихна, защото много му приличаше на Танис — със стиснатата си челюст и решителния поглед. Но на Дерек изобщо не му стана приятно. Беше ядосан и безпомощен, но нямаше избор. Накрая измърмори нещо като съгласие и отиде да вземе сандъка, Флинт и Стърм го последваха. Джуджето продължаваше да киха без прекъсване.
Лорана отиде при брат си. Кожените й ботуши не издаваха почти никакъв звук по мокрия пясък, но слабоватата фигура веднага се надигна. Тя отстъпи боязливо назад, като наплашено животно. Тас, който досега беше бъбрил с нея на някаква странна смесица от общ и елфски, я хвана нежно за ръката.
— Не си отивай — намеси се весело кендерът. — Това е сестрата на принца. Лорана, виж, Гилтанас започна да се съвзема. Сигурно е от това, с което му намаза челото. Бях готов да се закълна, че ще лежи в безсъзнание поне още няколко дни. — Тас се изправи. — Лорана, това е моята приятелка… как каза, че ти било името?
Вместо отговор тя заби поглед в земята и се разтрепери. Дланите й загребаха шепа пясък и го изсипаха. След това измърмори нещо, което и двамата не чуха.