Дракони на зимната нощ
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Мутафова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на зимната нощ». Краткое содержание книги:
На късната есен сред сивия здрач, на трите луни под сребристия плач притихна светът, потъмня светлината.. Героите бяха на брой деветима. За тяхната доблест легенди ще има…
Една трудна битка със силите на злото е спечелена. Но драконите в Крин все още не са победени. Нещо повече, сега вече те знаят откъде идва истинската опасност за тях.
Кралицата на Мрака е решена на всяка цена да се справи с онези, които заплашват могъществото й…
— Всеки може да каже, че драконовото кълбо е негово, но това няма никакво значение. — Принцът произнасяше думите любезно, но гласът му пронизваше вечерния въздух като острие на меч. — Сега е в наши ръце и ще остане при нас. Да не ни смятате за толкова глупави, че да оставим този трофей на хората, за да навлекат още повече нещастия на света?
— Още повече нещастия ли? — Лицето на Дерек стана пурпурночервено. — Вие изобщо осъзнавате ли в каква опасност се намира светът? Драконите ви прогониха от родината ви и в момента напредват към моята, но за разлика от вас ние не възнамеряваме да бягаме, а да се изправим срещу тях и да се бием! Това кълбо може да ни помогне в битката, да наклони везните в наша полза и…
— Имате позволението ми да се върнете в родината си. Дори и да ви овъглят, това изобщо не ме интересува — прекъсна го Потиос. — Вие, хората, събудихте древното зло и е редно вие да се преборите с него. Дракрновите Господари получиха от нас онова, което искаха, и ще ни оставят на мира. Тук, в Ергот, кълбото ще е в безопасност.
— Глупак! — Дерек удари с юмрук по масата. — Целта им е само една — да завладеят цял Ансалон! Това включва и нещастния ви остров! Сега може да сте в безопасност, но ако ние загубим, вие сте обречени!
— Той говори истината, татко осмели се да каже Лорана. Жените на елфите никога не присъстваха на техните делови разговори и още по-малко се осмеляваха да изказват гласно мнението си, но Лорана сякаш забрави за тези порядки. Тя се изправи на крака и погледна в очите големия си брат.
— Потиос, в Куалинести баща ни заяви, че Драконовите Господари искат не само земята ни, но и пълното унищожение на нашата раса! Забрави ли?
— Ха! Това беше само Верминаард. Той е мъртъв…
— Да, благодарение на нас, а не на теб!
— Лорана! — Говорителят се изправи в цял ръст и погледна отвисоко всички. — Нямаш право да говориш с такъв тон на по-големия си брат. По нашия път ние също срещнахме опасности.
Но Потиос и Гилтанас не изоставиха своите отговорности и не се втурнаха като последни долни човешки бл… — Говорителят сдържа думата с усилие. Устните на Лорана побеляха, залитна и се подпря на масата. Гилтанас побърза да се изправи и да й помогне, но тя го отблъсна.
— Татко — изрече с глас, който й звучеше като чужд, — какво искаше да кажеш?
— Недей, Лорана — замоли я Гилтанас. — Той нямаше той предвид. Нека отложим разговора за сутринта.
Говорителят не продума. Лицето му беше студено и сиво.
— Искаше да кажеш, че съм „човешка блудница“, нали? продума тихо тя и думите й се забиха като игли в изопнатите нерви на присъстващите.
— Иди си в стаята, Лорана — заповяда с леден тон Говорителят.
— Значи това е мнението ви за мен? — прошепна със свито гърло дъщеря му. — И затова всички ме гледат странно и млъкват, когато се приближа? Човешка блудница?!
— Съветвам те да послушаш баща ни — намеси се Потиос. — Колкото до това — какво мислим за теб, сама си го навлече. Какво друго си очаквала? Погледни се! Облечена си като мъж. Гордееш се с меча си, опръскай с кръв, и се хвалиш с „приключенията“ си! Пътуваш в компанията на тези… хора и джуджета! Прекарваш нощите с тях и с любовника си. Но къде е той? Да не би да си му омръзнала и… Пред очите на Лорана избухна ярък пламък и обхвана цялото й тяло, след това внезапно се смени с непоносим студ. Не помнеше нищо, освен че започна да пада и отвратителното усещане, че не може да се задържи. Гласовете долитаха някъде отдалеч. Някакви разкривени лица се надвесиха над нея.
— Лорана, дъще…
И потъна в мрак.
— Господарке…
— Какво? Къде съм? Ти коя си? Аз… не виждам нищо! Помогни ми!
— Ето, господарке. Хвани ръката ми. Шшт. Тук съм. Аз съм Силвара. Помниш ли ме?
Лорана усети нежния й допир и седна в леглото.
— Можеш ли да изпиеш това, господарке?
Една чаша се долепи до устните й, тя я сграбчи и я изпи на един дъх. Течността охлади сгорещената й кръв и силите и се възвърнаха. До главата й гореше свещ. Намираше се в стаята си, в къщата на баща й. Дрехите й бяха подредени върху груба дървена скамейка, коланът и ножницата бяха поставени наблизо, а торбата й лежеше на пода. Зад масата до леглото седеше една прислужница — знахарка, която спеше дълбоко.
Лорана се обърна към Силвара, която разбра безмълвния й въпрос и вдигна пръст към устните си.
— Говори тихо. Не, не заради нея. — Тя погледна знахарката. — Ще спи още много часове, докато премине действието на билката.
Но в къщата сигурно има други, които не спят. Сега по-добре ли си?
— Да — отвърна объркано Лорана. — Но не помня…
— Ти припадна. Чух да говорят, докато те носеха към стаята. Баща ти е сломен от скръб. Наистина не е искал да го каже. Ти просто си го наранила много дълбоко…