Космическият ловец (Гълтачът на души)
- Автор: Резник Майкл (Майк) Даймонд
- Язык: болгарский
- Год: МГТУ им. Н.Э. Баумана
- ISBN: 978-5-7038-3807-5
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Космическият ловец (Гълтачът на души)». Краткое содержание книги:
Усещането за болка започваше да се притъпява и Лейн можеше да го следва, подавайки ръчни команди от пулта за управление. Но към чисто физическата болка, той долавяше и странното чувство на недоумение и нараняване. Не горчивина, не гняв, не презрение, а озадаченост, подобна на онази, която малките на домашните животни изпитват към жестокото дете, което незаслужено ги е ритнало.
Лейн не можеше да издържа повече на тази душевна агония и намали скоростта на „Смъртоносен“, позволявайки на съществото да излезе от обсега му на излъчване. То продължи да лети по права линия и той нагласи курса и скоростта на „Смъртоносен“ така, че да го следва от около двеста хиляди километра.
Превключи обратно на автоматичен режим на управление и за първи път от много време насам огледа пилотската кабина. Трупът на Востувиан лежеше извит под неестествен ъгъл, безжизнените му очи го гледаха неодобрително, а устните му бяха застинали в ужасна гримаса. Лейн придърпа тялото до един от въздушните шлюзове и го изхвърли навън, а после панически изтича в камерата за хипносън.
Муфти беше мъртъв, както бе знаел, че ще го намери, защото жизнените му процеси бяха прекъснати през времето когато корабът бе минал през черната дупка.
Той внимателно пое крехкото телце и го изнесе извън камерата, галейки го с нежност. Чувствайки се абсолютно нещастен, той се върна в пилотската кабина и седна, притиснал го до гърдите си с такава сила, че то сигурно би изкрещяло от болка, ако беше живо.
Накрая, когато усети, че телцето започва да се втвърдява, той го занесе до шлюза и след няколко секунди Негова Светлост лорд Муфти излетя в празното пространство навън. Космосът можеше да бъде добър за едно тяло, но можеше да бъде и гротескно капризен. Лейн още помнеше какво се бе случило преди много години с един мъж, чийто скафандър се бе разкъсал във вакуума и гледката не бе никак приятна. От друга страна, космосът можеше да се погрижи за малкия му питомец и да запази тялото и чертите му завинаги и Лейн бе благодарен на това.
После отново насочи вниманието си към Гълтача на души.
Той бе всичко, което му бе останало. Востувиан бе мъртъв, Муфти също, дори вселената, в която се бе родил, все едно че бе мъртва. Сега оставаха само те двамата. Нищо друго, никой друг нямаше значение, а и не съществуваше.
Беше убеден, че вече може да го убие когато пожелае. Съществото беше пострадало от изстрела му и уредите показваха, че сега диаметърът му е само пет километра.
Но той все още не можеше да се отърси от неговата реакция, когато го бе ранил. То му бе вярвало, точно както Муфти му бе вярвал, а Лейн не можеше да понесе мисълта да убие в един-единствен ден две същества, които му се бяха доверили. Поне едното можеше да остави за утре.
Но на следващия ден Гълтачът на души бе възвърнал част от силата си и увеличи скоростта си. Освен това, поради дезориентация или паника, той отново започна да сменя хаотично курса си и Лейн нямаше какво друго да направи, освен да го последва.
Останаха като привързани един за друг в продължение на почти една седмица и изведнъж в мислите на Лейн се появи нов момент: той бе изразходвал повече гориво да повтаря маневрите на съществото през последните шест дни, отколкото за цялото преследване до черната дупка. Ако това продължеше, резервоарите му щяха да бъдат празни след десет дни.
Гълтачът на души продължи да се рее хаотично из пространството още шест дни и Лейн започна да осъзнава, че ако не го убие сега, може никога вече да няма тази възможност.
Тогава Гълтачът на души започна да намалява скоростта си. Може би едва сега бе стигнал до края на онзи привидно неизчерпаем запас от енергия, може би започваха да оказват своето влияние пораженията нанесени от разредителя, а може би просто си играеше с него. Каквато и да бе причината, скоро разстоянието между тях стана сто хиляди километра, после осемдесет, четиридесет, а не след дълго съществото и неговият преследващ увиснаха неподвижно на двайсет хиляди километра един от друг.
Едва сега Лейн разбра, че не изпитва чувството на безпокойство, което винаги се появяваше с приближаването на Гълтача на души. Вместо това той се чувстваше стар, изморен и болезнено самотен.
Гълтачът на души най-сетне се бе предал. Беше готов да умре, беше се изморил да бяга, не можеше да разбере как нещо, на което се бе доверил, го бе наранило така дълбоко. И сега не развяваше бял флаг, не искаше мирни преговори.