Дядо Прас
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дядо Прас». Краткое содержание книги:
Изчезнал е.
Гувернантката Сюзън трябва да го открие преди зазоряване, иначе слънцето няма да изгрее. Не й върви обаче на помощници — един гарван с пристрастие към очните ябълки, Смърт на плъховете и… богът на махмурлука.
За капак на всичко се оказва, че някой все пак се провира през комините, за да остави подаръци. Е, този път носи чувал вместо остра коса, но гласът му звучи твърде познато: „ХО! ХО! ХО!..“
Вярно казват старите хора: „Не е зле в такава нощ да имаш очи и на гърба.“
— БЯХТЕ ЛИ ТУК ПРЕДИ МЕСЕЦ? ЩЕ БЪДЕТЕ ЛИ ТУК СЛЕД СЕДМИЦА? НЕ. САМО ИСКАХТЕ ДА СИ СГРЕЕТЕ ДУШАТА ТАЗИ НОЩ. ИСКАХТЕ ВСИЧКИ ДА СИ КАЖАТ: „КАКЪВ ДОБРЯК Е НАШИЯТ КРАЛ.“
— Ох, пак се увлече… — въздъхна изтерзано Албърт, но натисна още по-силно раменете на пажа. — Синко, ти не мърдай, че ще станеш бележка под линия в хрониките на кралството.
— Каквото и да си мислиш, той никога не е имал такива гозби! — оскърби се кралят. — А дочакахме от него само черна неблагодарност…
— РАЗВАЛИ ВИ УДОВОЛСТВИЕТО, ТАКА ЛИ? — Смърт се взря отблизо в него. — МАХАЙТЕ СЕ.
Кралят установи с изненада, че тялото му се подчини безпрекословно. Албърт тупна пажа по гърба.
— Измитай се и ти.
— …не щях да ги ядосвам, ама никого за нищо не съм молил… — мрънкаше старецът в собствения си свят на смирението.
— Господарю, по-добре го оставете на мен — отсече Албърт. — Аз ей сегинка ще се върна.
„Това ми е работата — да запушвам дупките! Господарят все не обръща внимание на дреболиите.“
Настигна краля.
— А, ваше величество, пак се срещаме. Няма да ви отнемам от скъпоценното време… — Албърт почти опря нос в лицето на зашеметения монарх. — Някой може би се кани да направи голяма грешка. Да речем, ще изпрати стражниците си тук сутринта, за да прогони стареца от къщурката или дори да го тикне в зандана под двореца… Ако този някой държи на намерението си, не е зле и да знае, че това ще е последната грешка в живота му. Добронамерен съвет, нали се сещате? Весела Прасоколеда.
Побърза да се върне в къщурката. Угощението бе изчезнало. Старецът зяпаше празната маса.
— ОГРИЗКИ — изрече Смърт. — НИЕ НЕСЪМНЕНО ЩЕ СЕ СПРАВИМ ПО-ДОБРЕ.
Посегна да бръкне в чувала. Албърт стисна костеливата ръка, преди да е извадила нещо.
— Господарю, може ли да посъветвам и вас? Родил съм се в дупка като тази.
— НЕ ВИЖДАМ СЪЛЗИ НА УМИЛЕНИЕ В ОЧИТЕ ТИ.
— По-скоро бихте видял запалена клечка кибрит в ръката ми. Чуйте ме, моля ви…
Старецът едва ли разбра, че си зашепнаха. Седеше си и зяпаше изцъклено отсрещната стена.
— Е, ЩОМ ТОЛКОВА НАСТОЯВАШ…
— Сърбал съм я тая попара. Благотворителност не е да даваш на хората каквото ти си намислиш, а каквото на тях им се иска.
— ОДОБРЯВАМ. — Смърт отново бръкна в чувала. — ВЕСЕЛА ПРАСОКОЛЕДА. ХО. ХО. ХО.
Имаше цяла връзка наденици, дебел резен бекон, солидно парче пушено свинско, калъп чревца. Имаше голям черен пудинг. Също и няколко съда с други отвратителни на вид и изумително вкусни свински изделия. Накрая върху масата меко тупна…
— Свинска глава! — ахна старецът. — Цялата за мен?! И пача от сто години не съм вкусвал! Дробчета! Леле-мале, толкоз крачета и ушички!…
— ХО. ХО. ХО.
— Пак ме смаяхте, господарю — прошепна Албърт. — Как придадохте на свинската глава такава прилика с краля?
— МАЙ ГО НАПРАВИХ НЕВОЛНО.
Албърт тупна дружески стареца по гърба.
— Хапни си до насита. А сега, господарю, време е да си вървим.
— Е, ТОВА НЕ БЕШЕ ЛИ ДОБРА ПОСТЪПКА? — настоя Смърт, когато шопарите се ускориха стремглаво в нощта.
— О, да. Горкият дъртак. Боб по Прасоколеда… Наистина можеше да му донесе лош късмет.
— ЗНАЕШ ЛИ, СЯКАШ СЪМ СЪЗДАДЕН ЗА ТАКИВА ЗАНИМАНИЯ.
— Нима?
— ТОЛКОВА Е ПРИЯТНО ДА СИ ВЪРШИШ РАБОТАТА, НО И ДА ЗНАЕШ, ЧЕ ХОРАТА СЕ РАДВАТ ДА ТЕ ВИДЯТ.
— Аха… — начумери се Албърт.
— ОБИКНОВЕНО НЕ ГОРЯТ ОТ ЖЕЛАНИЕ ДА МЕ СРЕЩНАТ…
— Няма спор.
— …ОСВЕН В ИЗВЪНРЕДНИ И КРАЙНО ЗЛОПОЛУЧНИ ОБСТОЯТЕЛСТВА.
— Вярно си е.
— И НЕ МИ СЕ Е СЛУЧВАЛО ДОСЕГА ДА МИ ОСТАВЯТ ЧАША ВЕРМУТ.
— Знаех си.
— КАТО ЧЕ БИХ СВИКНАЛ ЛЕСНО С НОВАТА СИ РОЛЯ.
— Но няма да се наложи, господарю, нали така казахте? — Албърт се смръзна от перспективата да остане завинаги гном-помагач на Дядо Прас. — Нали ще върнем титуляра на полагащото му се място? Нали затова се захванахме с тази щуротия? А и младата Сюзън сигурно се е разшетала…
— ДА. РАЗБИРА СЕ.
— Е, не казвам, че вие я помолихте…
— ВИНАГИ СЪМ ВЪРВЯЛ НАТАМ, НАКЪДЕТО МЕ ЗОВЕ ДЪЛГЪТ.
— Правилно, господарю.
— НАПЪЛНО СЕ ВЛАДЕЯ И СЪЗНАВАМ ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО СИ.
— Е, значи си нямаме никакви проблеми.
— НЕ СЕ ТРЕВОЖИ ЗА НИЩО.
— Радвам се да го чуя, господарю.
— АКО ИМАХ МАЛКО ИМЕ, „ДЪЛГ“ ЩЕШЕ ДА БЪДЕ ПРЕЗИМЕТО МИ.
— Прекрасно.
— И ВСЕ ПАК…
Албърт наостри слух и му се стори, че дочу печално и тихо „Хо-хо-хо“.
Съдейки по шума, из цялото здание се вихреше веселба.
— Хм, много жизнени младежи — сдържане отбеляза О, богът и прескочи захвърлена на пода мокра кърпа. — Тук допускат ли жени?
— Не — равнодушно отвърна Сюзън и влезе през стената в офиса на домакина.