Дядо Прас
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дядо Прас». Краткое содержание книги:
Изчезнал е.
Гувернантката Сюзън трябва да го открие преди зазоряване, иначе слънцето няма да изгрее. Не й върви обаче на помощници — един гарван с пристрастие към очните ябълки, Смърт на плъховете и… богът на махмурлука.
За капак на всичко се оказва, че някой все пак се провира през комините, за да остави подаръци. Е, този път носи чувал вместо остра коса, но гласът му звучи твърде познато: „ХО! ХО! ХО!..“
Вярно казват старите хора: „Не е зле в такава нощ да имаш очи и на гърба.“
Шейната пореше въздуха с грохот и оставяше бурни вихри след себе си.
— Ама че кеф… — мърмореше Албърт, вкопчил се до болка в гредите.
Плъзгачите докоснаха един покрив близо до Невидимия университет и шопарите спряха. Смърт отново погледна животомера в ръката си.
— СТРАННО.
— А, за разнообразие ще поработите с косата, тъй ли? — попита Албърт. — Без фалшивата брада и веселия смях? — Огледа околността и сарказмът му се смени с недоумение. — Ха! Как е възможно някой да умре тук?
Фактът обаче беше неоспорим. На снега лежеше труп. И личеше, че е умрял току-що. Албърт примижа към небето.
— Няма откъде да се стовари, а по снега не се виждат стъпки — мърмореше озадачен, а в това време Смърт замахна с косата. — Откъде ли се е взел? Облечен е като някой частен страж. И са го намушкали с нож. Гадна рана.
— Никак не е добре, да — съгласи се духът на човека, взирайки се в доскорошното си вместилище.
После се озърна към Смърт и Албърт, стъписването му отстъпи пред потреса.
— Докопаха зъбчетата! До последното! Просто нахълтаха и… Не, почакайте!…
Избледня и изчезна.
— Това пък какво беше?!
— ТОЙ ПОТВЪРДИ ПОДОЗРЕНИЯТА МИ.
— Виждате ли каква служебна значка има на дрехите си? Емблемата доста прилича на зъб.
— НАБЛЮДАТЕЛЕН СИ.
— И откъде се е пренесъл тук този труп?
— ОТ МЯСТО, КЪДЕТО АЗ НЕ МОГА ДА ПРОНИКНА.
Албърт се обръщаше ту към тялото, ту към безизразния череп на Смърт.
— Все си мисля колко е забавно, че случайно се натъкнахме на вашата внучка…
— О, ДА.
Албърт го изгледа изпод вежди.
— Особено като си спомним огромния брой на комините и дечицата.
— НАИСТИНА.
— Всъщност беше смайващо съвпадение.
— КАКВО ЛИ НЕ СТАВА ПО СВЕТА.
— Дори бих казал, че не е за вярване.
— ЖИВОТЪТ Е ПЪЛЕН С ИЗНЕНАДИ.
— Не само животът, както виждам — поклати глава Албърт. — А тя направо побесня, нали? Не бих се учудил, ако започне да разпитва наляво и надясно.
— ТАКИВА СТЕ СИ ХОРАТА.
— Но Смърт на мишките ще се навърта край нея, а? Ще я наглежда, образно казано. Може и да я упъти тук-там.
— МАКАР ЧЕ Е ДРЕБОСЪК, ТОЙ Е ГОЛЯМ ХАЙМАНА.
Албърт най-сетне си призна, че не може да победи в това надлъгване. В края на краищата Смърт имаше идеалната физиономия за покер със сериозни залози.
— УВЕРЕН СЪМ, ЧЕ ТЯ ЩЕ СЕ ДЪРЖИ РАЗУМНО — добави господарят му.
— Да бе, типична наследствена черта — промърмори Албърт.
Като мнозина бармани и Игор държеше бухалка под тезгяха, за да решава дребните проблеми, които възникват обикновено малко преди часа за затваряне на заведението. Е, само дето „Ковчезите“ никога не затваряха, а Игор винаги стърчеше зад бара.
Освен това неговото любимо оръжие малко се различаваше от типовия модел. Имаше сребърни шипове (за върколаци), беше окичено с чесън (за вампири) и увито с парче от одеяло (за караконджоли). За останалите обикновено стигаше и фактът, че дългата две стъпки бухалка е издялана от блатен дъб.
Игор наблюдаваше с интерес прозореца. По стъклото пълзеше скреж и незнайно защо оформяше картинка на три кученца, надничащи от ботуш.
После някой го потупа по рамото. Обърна се с вдигната бухалка, но се отпусна.
— А, вие ли сте, госпожице… Не чух да се отваря вратата.
Нямаше как да е чул. Сюзън бързаше.
— Игор, виждал ли си напоследък Вайълет?
— Коя? Момичето, дето събира зъбчета? — Единствената му вежда се изви от напрежението на мисълта. — Не, от седмица или две не се е мяркала.
Веждата се сгърчи раздразнено, когато Игор забеляза гарвана да се примъква към полупразна паничка с ядки.
— Госпожице, махнете онова оттам. Знаете правилото за витаещите спътници и домашните любимци. Ако при поискване не могат да се преобразят в човек, не им е мястото тук.
— За разлика от сбирщината тук имам повече мозъчни клетки, отколкото пръсти — обади се дрезгаво птицата.
— А къде живее Вайълет?
— Госпожице, никога не отговарям на такива въпроси…
— ИГОР, КЪДЕ ЖИВЕЕ ВАЙЪЛЕТ?
— Кривокраката улица, до майстора на рамки за картини — отвърна устата му без намесата на съзнанието. Веждата се набръчка от гняв. — Госпожице, не сте за пръв път тук, спазвайте правилата! Никой не ме ръфа за гърлото и никой не ми се крие зад вратата! И вие не ми пробутвайте номера с дядовия ви глас! Мога да ви изключа от клуба за такива волности!
— Съжалявам, но проблемът е извънредно спешен.
С ъгълчето на окото си тя забеляза, че гарванът е изпърхал безшумно върху рафтовете и бърника в някакво гърненце.