Дядо Прас
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дядо Прас». Краткое содержание книги:
Изчезнал е.
Гувернантката Сюзън трябва да го открие преди зазоряване, иначе слънцето няма да изгрее. Не й върви обаче на помощници — един гарван с пристрастие към очните ябълки, Смърт на плъховете и… богът на махмурлука.
За капак на всичко се оказва, че някой все пак се провира през комините, за да остави подаръци. Е, този път носи чувал вместо остра коса, но гласът му звучи твърде познато: „ХО! ХО! ХО!..“
Вярно казват старите хора: „Не е зле в такава нощ да имаш очи и на гърба.“
Мъжът само примига насреща.
„Несбъднат тиранин — взе му мярката Сюзън. — Нищожен, слаб, скучен тиранин, който не успява да тормози почти никого, защото трудно се намират по-нищожни и слаби от него. Затова гледа да затрудни по мъничко живота на всички останали…“
— Що за въпрос? — успя да се заяде той въпреки погледа й.
— Никога ли не сте се питал? — измамно кротко отвърна тя и добави мислено: „Защото и аз не съм се питала. Дали някому е хрумвало?“
— Не ми влиза в работата, аз само…
— Да, да, чух. Благодаря. Бяхте много отзивчив.
Мъжът се опули, обърна се светкавично и се втурна надолу по скърцащата стълба.
— Толкова е лесно! — изсъска Сюзън. — Ако пожелая, ще намеря всекиго. Наследствена черта.
— О, добре…
— Не е добре. Имаш ли представа колко ми е трудно да бъда нормална? Знаеш ли колко дреболии трябва да помня непрекъснато? Как да заспивам, за какво са дръжките на вратите…
„Защо ли беснея пред него? За него е нормално само да повръща, когато другите преливат.“
— Да вървим! — заповяда тя и тръгна към стълбата.
Изобщо не би я затруднило отново да си припомни безсмъртието, да яхне коня, да знае всичко. И с всеки път наближаваше денят, когато за нея нямаше да има връщане.
Смърт е наследствена черта. В известен смисъл това важи за всекиго.
— Сега накъде? — попита О, богът.
— В общежитието на ОПА.
Старецът в къщурката се блещеше слисан към подреденото на масата му угощение. Свиваше се на трикракото си столче като паяк в огън.
— А бе, аз съм си сготвил малко бобец… — посмя да изблее към неочакваните гости.
— О, небеса, немислимо е да ядеш тъкмо боб на Прасоколеда! — ухили се благодушно кралят. — Това носи ужасен късмет, сериозно ти говоря!
— Че аз отде да знам — смънка старецът и заби поглед в скута си.
— А ние ти донесохме великолепни ястия. Не си ли съгласен?
— Убеден съм, че преливаш от благодарност — натърти пажът.
— Да де, много сте щедри… — изцърка старецът като мишок.
Мигаше и се чудеше какво да прави.
— Виж, пуйката си е почти недокосната, по нея има още много месо — убеждаваше го кралят — Хапни си и от тази възхитителна патица, пълнена с лебедови дробчета…
— …ама аз си падам по бобеца, от никого нищичко не съм искал — оплака се старецът.
— Човече, няма от какво да се притесняваш — великодушно го успокои кралят. — Прасоколеда е в края на краищата! Случайно надникнах през прозореца и попитах младия Жермен: „Кой ли е онзи симпатяга?“ А той ми отвърна. „Един селянин, живее до гората.“ Аз реших, че и без това не мога да сложа още дори залък в устата си. Събрахме всичко във вързоп и ето ни при теб!
— Предполагам, че си трогнат до сълзи — сурово изрече пажът. — Внесохме лъч светлина в тунела на живота ти, а?
— Е, има таквоз нещо, ама аз бобеца си го кътам цяла седмица за днеска. Опекъл съм си картофки в жаравата. Намерих ги в зимника, мишките само ги бяха поогризали. А и татко ми все разправяше да не се моля никому…
— Човече — започна кралят по-наежено, — бъхтахме се няколко мили, за да ти донесем храна, каквато не си и сънувал.
Сълзи на унижение и срам се стичаха по бузите на стареца.
— Много сте добри, благородни господа, ама аз хич и не знам как да ги ям тия лебеди. Ако ви се хапва бобец, да ви сипя…
— Нека да бъдем наясно — остро го прекъсна кралят. — Това е проява на искрена благотворителност, каквато подхожда на празник като Прасоколеда. И ние имаме намерение да стоим тук, за да видим щастливата усмивка на твоето сбръчкано честно лице, разбра ли?
— Какво ще кажеш на милосърдния си крал? — изръмжа пажът.
Селянинът провеси глава.
— Блъдъря.
— Така е по-добре — отдъхна си кралят и се разположи по-удобно — Сега вземи вилицата и…
Вратата тресна в стената. В стайчето нахълта странна фигура, носейки облак снежен прах.
— КАКВО СТАВА ТУК?
Пажът се надигна с ръка върху дръжката на меча си. Изобщо не разбра как втора фигура се озова зад гърба му и бащински положи ръце на раменете му
— Здрасти, синко, аз съм Албърт. Защо не го прибереш тоя меч обратно в ножницата? Някой може да пострада.
Един пръст мушна, онемелия крал в гърдите.
— ВАШЕ ВЕЛИЧЕСТВО, СПОРЕД ВАС С КАКВО СЕ ЗАНИМАВАТЕ В МОМЕНТА?
Владетелят се мъчеше да види фигурата по-добре. Различаваше червено и бяло, но и малко черно. Успя да развесели Албърт, като се надигна и зае царствена поза.
— Който ще да си, ще благоволя да ти обясня. Тук се занимаваме с благотворителност за Прасоколеда, съгласно прастарата традиция! А ти как се…
— НЕ Е ВЯРНО.
— Нима дръзваш да ми противо…