Дядо Прас
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дядо Прас». Краткое содержание книги:
Изчезнал е.
Гувернантката Сюзън трябва да го открие преди зазоряване, иначе слънцето няма да изгрее. Не й върви обаче на помощници — един гарван с пристрастие към очните ябълки, Смърт на плъховете и… богът на махмурлука.
За капак на всичко се оказва, че някой все пак се провира през комините, за да остави подаръци. Е, този път носи чувал вместо остра коса, но гласът му звучи твърде познато: „ХО! ХО! ХО!..“
Вярно казват старите хора: „Не е зле в такава нощ да имаш очи и на гърба.“
— О, тепърва откриваш цял нов свят — подсмихна се Сюзън. — Продължавай.
— „Нухакме Икта, същата Малкото съкровище. Мазето на «Веселото фиде», Клачистански денонощен магазин и бърза закуска, ъгъла на «Димна» и «Подгизнала». Реджиналд Лилиуайт, същият Банджо, Бияча, Грамадата, Издирва се. Стая 17, ОПА.“
— А какво е ОПА?
— Съкращение. Така наричаме Асоциацията на духовно преродените младежи, следващи култа към Слузестия Бог Бел-Шамхарот. Е, този последният прилича ли ти на детенце, което ще очаква посещение от феята на зъбчетата?
— Не.
— И на мен. По-скоро би очаквал делова визита от Стражата.
Сюзън зарея поглед из стаята. Такава дупка човек наема, ако се надява да не остане дълго тук. Но беше и донякъде стъписващ фактът, че повечето обитатели на такива стаи оставаха завинаги в тях, макар намеренията им да бяха съвсем противоположни.
Евтино тясно легло, олющена мазилка, мъничко прозорче…
— Къде ли би могла да носи зъбчетата? — чудеше се на глас. — За какво й са, по дяволите?
Някой почука на вратата. Сюзън отвори. Пред прага стоеше нисичък плешив мъж с дълго кафяво палто. Държеше бележник. Примига нервно, когато я видя.
— Ъ-ъ…
— С какво мога да ви бъда полезна? — осведоми се Сюзън хладно.
— Такова, видях, че свети, та си викам: „Вайълет трябва да се е прибрала.“ — Въртеше неспокойно молива, вързан с канапче за бележника. — Поизостанала е с графика, да ви кажа, пък и за парите не се е отчела. И Ърни не се върна с каруцата, пък аз трябва вече да пращам доклада. Дойдох… дойдох, щото може да е болна, а не е редно човек да е самичък и болен на Прасоколеда…
— Вайълет не е тук — безизразно съобщи Сюзън. Мъжът се вторачи разтревожен в нея и завъртя глава.
— Ех… У нея са към тринайсет долара зъбни компенсации. Няма как, ще ги впиша в доклада като липса.
— На кого докладвате всъщност?
— Ами на началството, както си му е редът. Дано не стане гнусотия като с онази история в Куирм, дето момичето започна да краде от къщите… Още ни трият сол на главите…
— На кого докладвате?
— Стълбата и клещите също струват пари — продължи мъжът монотонната си жалба от света, който не разбира мъката да попълваш всекидневно формуляри в три екземпляра. — Как да си гледам работата, ако наемните работници отмъкват инструменти? Знам ги аз какво си мислят отначало — ще има само ясни летни нощи. Като ги продуха ветрецът, свиват платната. „Чао, Чарли, ставам келнерка, поне да съм на топло.“ И тая история с Ърни… Знам го що за мърльо е. Глътчица да се сгрее, втора да не се мине, после трета, щото му се пие… Всичко трябва да опиша в доклада, а кого ще изкарат виновен накрая?
— Вас, нали? — промълви Сюзън, почти изпаднала в хипноза.
Познаваше хората с такъв глас. Настъпеше ли краят на света, те пак щяха да се тревожат, че накрая за всичко ще обвинят тях.
— Тъй си е — малко недоволно потвърди мъжът. Не би позволил съчувствието да внесе лъч светлина в мрака на битието му. — Момичетата все се оплакват, ама аз им казвам: „Паднало ви се е на работата лекото, питате ли ме как газя до колене в разни бумаги и попълвам липсите от джоба си?“ А като се започне…
— Вие ли наемате на работа феите на зъбчетата? — бързо вметна Сюзън.
Дребосъкът се понаежи.
— Тъй си е, ама отговарям и за събирането и доставката…
— Къде доставяте зъбчетата?
Той я зяпна. Изискващите точен отговор въпроси май не му бяха по силите.
— Само се грижа да бъдат натоварени в каруцата — замънка намръщен. — Щом Ърни ми подпише товарителницата, моите отговорности приключват. Ама нали ви казах, тоя път Ърни не върна каруцата и…
— Нима ви е нужна цяла каруца за шепа зъбчета?
— А, има и храна за пазачите, освен това… Вие пък коя сте и какво правите тук?
Сюзън се изопна в целия си ръст.
— Нищо не ме задължава да ви понасям повече — съобщи му мило и се наведе към лицето му. — ЧАРЛИ, КАКВА Е ТАЗИ КАРУЦА?
О, богът отскочи встрани, а мъжът с кафявото палто се долепи до стената на коридора.
— Ами дето тръгва всеки вторник… — задъха се безпомощно. — Ама какво…
— И НАКЪДЕ ОТПЪТУВА КАРУЦАТА?
— Не ми влиза в работата! Щом…
— …Ърни подпише товарителницата и така нататък. Ясно. Как е фамилията на Вайълет?
Той поумува.
— ЗАДАДОХ ТИ ВЪПРОС!
— Вайълет Ботлър! — избълва дребосъкът.
— Благодаря. Какво става накрая със зъбчетата?