Дядо Прас
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дядо Прас». Краткое содержание книги:
Изчезнал е.
Гувернантката Сюзън трябва да го открие преди зазоряване, иначе слънцето няма да изгрее. Не й върви обаче на помощници — един гарван с пристрастие към очните ябълки, Смърт на плъховете и… богът на махмурлука.
За капак на всичко се оказва, че някой все пак се провира през комините, за да остави подаръци. Е, този път носи чувал вместо остра коса, но гласът му звучи твърде познато: „ХО! ХО! ХО!..“
Вярно казват старите хора: „Не е зле в такава нощ да имаш очи и на гърба.“
— Все тая — вдигна рамене Албърт. — Като бях сополанко, една Прасоколеда се заплеснах по голямо дървено конче, беше изложено на витрината… — Лицето му се разкриви за миг в мрачна усмивка. — Един ден студът беше като в душицата на дама от благотворителна фондация, пък аз не знам си колко часа стърчах, долепил нос до стъклото… Чуха ме да вряскам и ме отлепиха накрая. Видях как вадят кончето от витрината, някой дойде да го купи. Честно казано, за секундичка си помислих, че наистина ще е мое… Ех, мътните го взели! Сънувах го пустото му конче! Червеничко, беличко, със седло, че и люлеещо се отгоре на всичко. Можех човек да убия заради него. — Албърт пак вдигна рамене. — Никакъв шанс, разбира се, бяхме бедни като църковни мишки…
— МОЛЯ ТЕ ДА МЕ ОСВЕДОМИШ ПО ВЪПРОСА. ЦЪРКОВНИТЕ МИШКИ НАИСТИНА ЛИ СА БЕДНИ?
— Ъхъ…
— НО НЕ ПО-БЕДНИ ОТ ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ МИШКИ, ПРЕДПОЛАГАМ? ПЪК И В ЦЪРКВИТЕ ИМА ВОСЪЧНИ СВЕЩИ, ХОРАТА НОСЯТ РАЗНИ НЕЩА ЗА ЯДЕНЕ…
— Господарю, това е само поговорка. Няма защо да търсите в нея скрит смисъл.
— А, РАЗБИРАМ. ПРОДЪЛЖАВАЙ, ИНТЕРЕСНО МИ Е.
— Както се полагаше, окачих си чорапа и оная Прасоколеда. И що да видя сутринта? Баща ми пъхнал вътре малко конче, дето го издялкал самичък…
— АХ — въздъхна Смърт. — И ЗА ТЕБ ТО СТРУВАШЕ ПОВЕЧЕ ОТ ВСИЧКИ СКЪПИ ИГРАЧКИ В МАГАЗИНИТЕ НА ЦЯЛАТА ВСЕЛЕНА, НАЛИ?
Албърт го изгледа намръщен.
— Как пък не! Хич не ми хареса. Онуй конче на витрината не ми излизаше от главата.
Смърт видимо се изненада.
— НИМА НЕ Е НЕСРАВНИМО ПО-ПРИЯТНО ДА ПОЛУЧИШ ПОДАРЪК, НАПРАВЕН СПЕЦИАЛНО ЗА ТЕБ?…
— Не. Само възрастните си мислят такива глупости. На седем години човек си е едно себично гадно копеленце. Пък и баща ми се ядоса на нещо, докато обядвахме, и потроши тъпата играчка.
— ОБЯДВАЛИ СТЕ?
— Може и тъй да се каже. Май имахме малко свинска мас към хляба.
— ВЪПРЕКИ ТОВА… ДУХЪТ НА ПРАСОКОЛЕДА… НАСТРОЕНИЕТО…
Албърт въздъхна.
— Щом тъй ви харесва повече.
Смърт обаче не можеше да се успокои.
— ДА РЕЧЕМ ВСЕ ПАК, ЧЕ ДЯДО ПРАС ТИ БЕШЕ ДОНЕСЪЛ ОНОВА ЧУДЕСНО КОНЧЕ…
— Баща ми тутакси щеше да го шитне срещу две-три бутилки.
— НО НИЕ ПОСЕТИХМЕ МНОЖЕСТВО ДОМОВЕ, КЪДЕТО ДЕЦАТА ИМАТ КУПИЩА ИГРАЧКИ, А ИМ НОСЕХМЕ ОЩЕ ПОВЕЧЕ. ЗАТОВА ПЪК В БОРДЕИ КАТО ТОЗИ ТЕ НЕ ПОЛУЧАВАТ ПРАКТИЧЕСКИ НИЩО.
— Какво ли не бих дал навремето за такова „практически нищо“…
— ЗНАЧИ ВАЖНОТО Е ДА СИ ДОВОЛЕН ОТ ТОВА, КОЕТО ИМАШ?
— Ами тъй си е, господарю, както ще да увъртаме. Основното правило на всички божества. Стискай шепичката и втълпявай на хората да са доволни и от трошиците, дето им пускаш. Конфитюрът все остава за утре, нали разбирате…
— ТОВА Е КРАЙНО НЕПРАВИЛНО. Смърт се поколеба. — ТОЕСТ… ПРАВИЛНО Е ДА СИ ДОВОЛЕН ОТ ОНОВА, КОЕТО ИМАШ. ЗА ЦЕЛТА ОБАЧЕ ТРЯБВА ДА ИМАШ НЕЩО. НЕЛЕПО Е ДА СИ ДОВОЛЕН, АКО НЯМАШ НИЩО.
Албърт усети, че почвата се изплъзва изпод краката му под напора на тази нова вълна в социалната философия.
— Де да знам… Хората сигурно могат да кажат, че имат поне Луната и звездите, таквиз ми ти щуротии.
— УБЕДЕН СЪМ, ЧЕ НЕ БИХА УСПЕЛИ ДА ПРЕДСТАВЯТ СЪОТВЕТНИТЕ ДОКУМЕНТИ.
— Чуйте аз какво ще ви река. Ако баща ми ни беше спипал с голям чувал засукани играчки, само щеше да ни съдере задниците от бой, че сме ги откраднали.
— ТОВА… НЕ Е ЧЕСТНО.
— Такъв е животът, господарю.
— НО НЕ И АЗ.
— С други думи — така трябва да е устроен светът.
— НЕ. САМО Е УСТРОЕН ТАКА В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ.
Албърт се подпря на печката и сви поредната от неприятните си тънки папироски. Оставяше господаря си сам да ровичка в мъчителните въпроси. След време му минаваше. Както беше с онази история с цигулката. Три дни се чуваше жалното дрънчене на скъсани струни… и Смърт повече не докосна инструмента. В това всъщност беше проблемът. Когато му влезеше муха в главата, трябваше да почакаш, докато излезе.
Бе си въобразил, че Прасоколеда се състои само от сладкиши, шампанско и „Хо-хо-хо!“, а не умееше да обръща гръб на останалото. Затова страдаше.
— ПРАСОКОЛЕДА Е — изрече Смърт, — А ХОРАТА ПАК УМИРАТ НА УЛИЦАТА. ЕДНИ ПИРУВАТ В ТОПЛИ И СВЕТЛИ ДОМОВЕ, ДРУГИ НЯМАТ ДОМ. СПРАВЕДЛИВО ЛИ Е?
— Тъкмо в това е въпросът… — започна Албърт.
— СЕЛЯНИНЪТ ИМАШЕ ШЕПА БОБ, А КРАЛЯТ ТЪНЕШЕ В ТАКОВА ОХОЛСТВО, ЧЕ МУ БЕШЕ ВСЕ ЕДНО КАКВО ПОДАРЯВА. СПРАВЕДЛИВО ЛИ Е?
— Не е, само че дадете ли същото на селянина, след година-две ще си навири носа като краля — подхвърли обръгналият на човешките прелести Албърт.
— ТВЪРДЕ ЛЕСНО Е ДА СИ МИЛОСТИВ И ЩЕДЪР, КОГАТО СИ БОГАТ. А ТОВА ЧЕСТНО ЛИ Е?
Албърт много искаше да се сопне: „Хайде, бе! Като е тъй, защо повечето богати задници са такива долни мръсници? Да си беден не значи и да си лош. Поне наистина бяхме честни. Е, да, по-скоро тъпи, ама и горе-долу честни.“