Убежище
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убежище». Краткое содержание книги:
Бягайки от своите събратя, младият мрачен елф намира своето убежище в свят, много по-различен от този, в който се е родил.
Не след дълго започва да разбира неговите обитатели.
Приемането му сред тях се оказва бавно и мъчително, но не и невъзможно.
Със силата на волята и огромното си желание за промяна в живота си Дризт До’Урден все пак успява да намери нов дом и приятели на земята.
„Убежище е най-добрата книга, публикувана от TSR от дълго време насам“
Мрачният елф не се оплака, че замъкът беше дървен и мръсен. Дризт бе прекарал три десетилетия в Мензоберанзан, където живееше в приказен замък от камък, заобиколен от много по-поразителни и красиви постройки, но никоя от тях не изглеждаше толкова гостоприемна, колкото домът на Монтолио.
Птичките чуруликаха своите приветствия, докато старият пазител се прибираше. Катерички, дори една миеща се мечка скачаха развълнувано между клоните на дърветата, за да се приближат до него — макар че останаха на разстояние, когато забелязаха огромната пантера, придружаваща Монтолио.
— Разполагам с много стаи — обясни Монтолио на Дризт. — Много одеяла и много храна.
Пазителят мразеше ограничения език на гоблините. Имаше толкова много неща, които искаше да каже на елфа и толкова много неща, които искаше да научи от него. Това изглеждаше невъзможно или поне изключително досадно на един толкова прост и негативен език, който не бе замислен за сложни мисли и идеи. Езикът на гоблините разполагаше с повече от хиляда думи за убиване и омраза, но с нито една за по-висши емоции като състраданието. Гоблинската дума за приятелство можеше да се преведе и като военен съюз, и като робство на по-силен гоблин, а нито една от тези дефиниции не отговаряше на отношението на Монтолио към самотния мрачен елф.
Следователно първата му задача, реши той, щеше да бъде да научи елфа на Общото наречие.
— Не можем да говорим — нямаше дума за „пълно“, така че Монтолио трябваше да импровизира — добре… на този език. Но ще ни бъде от помощ, ако те науча на езика на хората — ако искаш да учиш.
Дризт не беше уверен, че иска да приеме. Когато бе напуснал селището на фермерите, той бе решил, че участта му е да бъде отшелник и като такъв се справяше доста добре — по-добре, отколкото бе очаквал. Предложението бе изкусително обаче, и на практическо ниво Дризт знаеше, че познаването на Общото наречие на региона може да го предпази от доста неприятности. Усмивката на Монтолио стигна почти до ушите му, когато елфът прие.
Свирчо, бухалът обаче, не изглеждаше толкова доволен. С този мрачен елф, или по-конкретно, с неговата пантера, птицата щеше да прекарва по-малко време по удобните ниски клони на дърветата.
— Братовчеде, Монтолио ДеБруши е пуснал елфа при себе си — извика един елф удивено на Келиндил.
Цялата група бе излязла навън, за да търси Дризт, откакто зимата бе свършила. Когато забелязаха, че той е напуснал Прохода на мъртвите орки, елфите и особено Келиндил, се страхуваха от неприятности, страхуваха се, че той може би се е съюзил с Граул и орките.
Келиндил скочи на крака, трудно му бе да приеме удивителните новини. Той бе чувал за Монтолио, легендарният, макар и малко ексцентричен пазител, и знаеше също, че той с всичките си приятели — животни може да прецени нарушителя съвсем точно.
— Кога? Как? — попита елфът, без да знае откъде да започне.
Ако Дризт го бе объркал предишните месеци, сега светлият елф бе напълно шашардисан.
— Преди седмица — отвърна другият елф. — Не знам как се станало, но сега мрачният елф се разхожда из горичката на Монтолио свободно със своята пантера.
— Монтолио…
Другият елф прекъсна Келиндил, предусещайки какво ще го попита.
— Монтолио е невредим и контролира положението — увери го той. — Изглежда той е приютил елфа по собствено желание и сега изглежда старият пазител учи мрачния елф на Общото наречие.
— Удивително — беше всичко, което успя да каже Келиндил.
— Можем да установим наблюдение над горичката — предложи другият елф. — Ако се страхуваш за сигурността на пазителя…
— Не — отвърна Келиндил. — Не, елфът за пореден път доказа, че не ни е враг. Подозирах приятелските му намерения откакто го срещнахме край Малдобар. Сега съм доволен. Нека се занимаваме със собствената си работа и да оставим елфа и пазителя да вършат своята.
Другият елф кимна в съгласие, но малкото създание, което също слушаше извън палатката на Келиндил, не беше така сигурно.
Тифанис пристигна в лагера на елфите през нощта, за да краде храна и други неща, които да направят живота му по-удобен. Куиклингът бе чул за мрачния елф преди няколко дни, когато елфите възобновиха търсенето му. Той изпитваше голяма болка, откакто подслушваше разговорите им, любопитен къде е онзи, който бе убил Улгулу и Кемпфана.
Тифанис тръсна силно главата с клепналите си уши.
— Да-опустее-денят, в-който-се-е-върнал-този! — прошепна той, което прозвуча като жужене на разгневена пчела.
После избяга, а малките му крачета почти не докосваха земята. Тифанис бе установил нова връзка през месеците след смъртта на Улгулу, бе намерил нов могъщ съюзник, който не искаше да загуби.