Жълтите очи на крокодилите
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жълтите очи на крокодилите». Краткое содержание книги:
Времето спря и се изписа с главно В.
Участниците в банкета с пръжките застинаха, сякаш беше натиснала бутона „пауза“ на дистанционното, и думите придобиха плът и кръв. Бе-бе. Малко бе-бен-це. Мъничък Исус. Малък бузест Гробз. Със златна лъжичка в устата. Какви ги приказва, лъжичка, цял сервиз е по-правилно да се каже. Само да не се задави, горкото дете! Боже, колко е била тъпа! Точно така, именно от това има нужда: да си върне Шефа, да забременее, след което с топ няма да я мръднат! Лицето й се озари от ангелска усмивка, тя сведе глава блажено и гърдите й се развълнуваха в сутиена с гръдна обиколка 105 см и най-голям размер чашки.
Огледа разнежено своите братовчеди и братовчед ки, братя и чичовци, лели и племеннички. Колко ги обичаше заради тази бляскава идея! Колко скъпи й бяха тяхната дребнавост, посредственост, пиянските им сурати! Прекалено дълго беше живяла в Париж. Беше се излъскала. Загубила тренинг. Забравила борбата на класите, на половете, битката за парите. Трябва да се връща тук по-често, да продължава да се учи. Да се връща при изпитаната стара истина: как да задържиш мъжа до себе си? С дете в корема. Как можа да забрави тази хилядолетна рецепта, която раждаше династиите и пълнеше сейфовете?
Идеше й да ги прегърне, но се въздържа, доби вид на обидена девственица, „Не, не, не исках да ви обидя - извини се за избухването си. - Споменът за мама дълбоко ме разстрои! Като оголен нерв съм“, и понеже братовчедът Жорж се прибираше с колата си в Кюлмон-Шалендре, тя го помоли да я вземе, за да не й се налага да сменя влака.
„Вече тръгваш? Не можахме да се видим. Остани да преспиш!“ Тя благодари с мазна усмивка, разцелува ги, мушна по една банкнота на племенниците и племенничките си и изчезна в старата симка на братовчеда Жорж, като не забрави да провери дали някой не се бе изкушил да свие подаръците от любовника й, докато мислено бе разигравала сценката с „благата вест“.
Най-трудното обаче й предстоеше: да завоюва отново любовта на Шефа, да го убеди, че авантюрата й с Шавал е била мимолетна, толкова мимолетна, че не си я спомня вече, миг на объркване, на глупост, на женска слабост, да измисли някаква лъжа, която да представи приемливо опакована: принудил я е, заплашил я е, пребил, упоил, хипнотизирал, омаял - за да си върне мястото на фаворитка, да си присвои малък Гробзов сперматозоид и да го приюти на топло в себе си.
Когато се качи на влака в Кюлмон-Шалендре, в купето на първа класа на влака за Париж, Жозиан се замисли и си каза, че трябва хитро да изиграе картите си, да се сниши и да стъпва на пръсти. Всичко започваше от нулата: да мъкне търпеливо всеки камък, без да мрънка, без да се нервира, без да се издава. Докато пирамидата се извиси и стане непреодолима.
Щеше да е трудно, много трудно, но това не я плашеше. Беше излизала победителка и от други корабокрушения.
Разположи се удобно на седалката, усети първите тласъци на влака, който излизаше от гарата, и обзета от вълнение, се сети отново за майка си, благодарение на която пак поемаше към света бодра и готова за битки.
- Ще ни чакат вътре, сигурна ли си? За нищо на света няма да пропусна такова нещо. Да прекарам цял следобед на басейна в хотел „Риц“, върхът на лукса! - въздъхна Ортанс и се протегна в колата. - Незнайно защо, след като изляза от Курбвоа, след като мина по моста, чувствам как се съживявам. Ненавиждам предградията. Мамо, защо живеем в предградие?
Седнала на волана, Жозефин не отговори. Заета беше да търси място за паркиране. Тази събота следобед Ирис им беше определила среща в клуба си. „Ще ти дойде добре, изглеждаш много напрегната, горката ми Жо“, и ето че се въртеше вече трийсет минути, въртеше се в кръг и не можеше да намери място за колата. Паркирането в този квартал не беше лесна работа. Повечето коли бяха подредени на две редици поради липса на място. Беше време за коледно пазаруване, тротоарите гъмжаха от минувачи, натоварени с тежки пакети. Носеха покупките си, сякаш бяха щитове, и в внезапно без предупреждение се оказваха на уличното платно. Налагаше се да натиска клаксона, за да не ги прегази. Жозефин въртеше волана, оцъклила очи, за да не пропусне въжделеното място, а дъщерите й губеха търпение. „Тук, мамо, тук!“ - „Не, забранено е, не искам да ми лепнат глоба за неправилно паркиране!“ - „О, мамо! Колко си досадна!“ Това беше новата им любима дума: досадна! Повтаряха я непрекъснато за щяло и нещяло.
- Все още имам лек тен от лятото. Не искам да стана бледа като труп - продължи Ортанс, оглеждайки ръцете си.