Спектакълът на Злото

- Не и преди края на делото Стодард.

- Проблемът е на Шана. Нямам нищо общо.

- Ще си проличи още когато разбера каква е гаранцията.

Вейл се наведе над нея, подпря се с две ръце на леглото и я целуна по устните.

- Чудесно — каза той.

- Ще се видим в съда.

Той слезе долу, вдигна телефона и набра номера на Стенър в колата. Майорът се обади още след първото иззвъняване.

- Къде си? Паркирал съм пред вас. Звъня ти от петнайсет минути.

- Вземи ме от ъгъла на "Естес" и "Рокуел" до Ин- диън Баунти Парк — каза Вейл.

- Какво правиш там?

- Сутрешния си крос. Направо останах без дъх.

- Какво имаш предвид, по дяволите?! Седиш на някакъв ъгъл и...

Вейл затвори. Вече беше чувал всички възможни възражения. Излезе, прекоси моравата, спря и се обърна. Кепенците на един от прозорците на спалнята бяха отворени и тя стоеше там, загърната само с чаршаф. Не му махна, просто го гледаше. Той й се усмихна и продължи към парка.

Загрижеността на Стенър за Вейл датираше отпреди четири години, скоро след като Флеърти попадна в Дивата банда. Вейл се стремеше да не показва привързаността си, но двамата големи фаворити в мислите му бяха Шана Парвър и Дермът Флеърти. Вероятно в тях съзираше нещичко от собствения си бунтарски дух. Парвър се бунтуваше срещу богатите си родители, а Флеърти — срещу улиците, където бе израснал.

Като дете Флеърти беше доста непокорен и винаги с проблеми. Прекарваше дните си по улиците, често се биеше, крадеше от магазините и се беше превърнал в опитен джебчия. Различното при него бе, че обичаше училището. Това беше единственото място, където намираше утеха от окаяния си живот. Когато го заловиха при една от поредните му кражби, го изпратиха в поправителен дом за малолетни престъпници, а възпитателите там се постараха да го пречупят с много бой. Той не заплака нито веднъж.

Една вечер, заключен в тъмния килер, който служеше за арест, той прозря простичката истина, че единственото му богатство е мозъкът му. Интелектът беше едничкото спасение от житейското дъно, към което се бе запътил. За да се издържа, започна да участва в нелегални боксови мачове. Концентрира цялото си внимание в книгите. Скоро вече беше отличен ученик, силно мотивиран и настървен. Веднъж месечно изминаваше тристате мили до Осининг и прекарваше по половин час с мъжа, който бе отговорен за мизерното му съществувание.

- Ще стана адвокат — казваше той на мъжа. — И ще те измъкна.

- Да го духат адвокатите — отвръщаше мъжът. — Те са причината да съм тук.

Промени името си от Флейвин на Флеърти, хранеше се с хамбургери и шоколадчета, които поддържаха енергията му, и избягваше приятелствата, защото не искаше другите да разберат кой е. Това беше най-големият му страх. Когато завърши, реши да се махне от Рочестър и потегли на запад, пътувайки на стоп. Парите му свършиха в Чикаго. Кандидатства за стипендия в университета и прекара много часове в обществената библиотека, подготвяйки се за приемните изпити. Резултатите му бяха невероятни. За младеж на двайсет той притежаваше доста впечатляващи познания по право. Успя да си осигури пълна издръжка за първата година и перспективи за по-нататък, като всичко зависеше от оценките му през първите две сесии. Намери си работа като нощен пазач в един от градските небостъргачи. Когато не ходеше на училище, прекарваше часове в съдебната зала, водеше си бележки, наблюдаваше големите адвокати в действие и винаги тайно подкрепяше защитата. Докато не видя Вейл. По-късно прочете за неговата Дива банда и постепенно, за около година, осъзна, че заместникът на окръжния прокурор се е превърнал в негов идол. След две години завърши с пълно отличие и адвокатска диплома в джоба си. Беше на 24, непримирим, познаваше законите на улицата и бе несравним в работата си.