Пратеникът от езерото Гарда
- Автор: Кристъл Силвия
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пратеникът от езерото Гарда». Краткое содержание книги:
Роко хвърли бърз поглед през рамо. Улицата изглеждаше безлюдна. Той свърна по тесния сокак, който отвеждаше към крепостта на Найла. Съзря кулите и почувства как сърцето му заби учестено.
Застана пред желязната врата и прочете бележката върху стъклото. След случката в гората докторката нямаше да се върне скоро. Измъкна с трепереща ръка връзката от джоба и огледа крадешком притихналата улица.
Пъхна малкия сребрист ключ и го превъртя в ключалката. Натисна дръжката и прекрачи прага. Отвътре го лъхна миризма на хлор.
Роко притвори безшумно вратата и заключи внимателно. Тръгна на пръсти по излъсканата мозайка. Когато стигна до площадката на горния етаж, спря. Заслуша се в тишината, която цареше наоколо.
Чувстваше се като престъпник, проникнал с взлом. Пристъпи към първата врата и се загледа в месинговата табела, върху която беше изписано името на колумбийката. Следваше складът за лекарства, за който явно докторицата не бе сметнала за необходимо да даде ключ на старата Марковица. Крайната врата беше болничната стая.
Роко прехапа устни. Вътре със сигурност имаше легло, на което да опъне уморените си кокали. Той напипа грапавия златист ключ, поколеба се за миг, след това го бутна в процепа.
Вратата се открехна и Роко се оказа в тясно помещение с варосани стени и спуснати щори. Вдясно от прозореца имаше измазан в бяло шкаф. Леглото беше в ъгъла.
Младежът приближи и промуши пръсти между лентите на щората. Прозорецът гледаше към ниска едноетажна постройка, оградена с градина, потънала в цветя. Рочели пусна щората и изпита блаженство от допира с леглото. В следващия миг обаче ръката му напипа нещо твърдо. Той се отдръпна рязко встрани и рамото му разтърси шкафа. Стъклата се раздрънчаха и Роко се сниши в ъгъла. Присви очи и се вторачи в мумията, която лежеше върху тясното болнично легло. Поиска да изкрещи, но викът потъна в гърлото му.
Задиша през устата. От възглавницата, само на крачка от него, го наблюдаваха две сухи безжизнени очи…
62
Можеше да се обзаложи, че лукавата Геновева има пръст в бягството на чужденеца. Кръчмарката беше твърдоглава и нямаше лесно да признае прегрешението си. Освен това беше от онези жители на селото, които мразеха властта във всичките й проявления.
Делийски огледа задния двор на кръчмата. Промуши глава във вонящото на влага и мухъл помещение на склада, след това надникна през тухлената ограда, която отделяше заведението от къщата на старата Марковица. Беше ясно като бял ден, че малкият се е измъкнал под носа на кибиците. Въпросът беше дали стои още наврян в някоя дупка или вече си е плюл на петите и се спотайва в най-близкото дере.
Лейтенантът изгледа унищожително двуличницата, която се правеше на погълната от сметките в разкъсан пожълтял тефтер.
— Да знаеш, че ще те държа отговорна за бягството на онова леке — изсъска Герасим само на педя от ухото на кръчмарката. — Ако извърши някоя глупост, ще те сложа в списъка на съучастниците.
Стрина Вева избърса ръце в престилката.
— Ти гледай да си вършиш съвестно работата, а не да хвърляш вината за собствения си провал върху беззащитни хора. — Освен че не криеше презрението си към представителите на властта, стрина Вева беше и доста устата. А точно в този момент Делийски нямаше никакво желание да слуша кръчмарски съвети.
— С теб ще се разправям по-късно — размаха пръст той и изхвърча навън. По устните на стрина Вева пропълзя ехидна усмивка.
Делийски хвърли едно око в бръснарницата, надникна във фурната, след това изгледа стръвнишки бъбрещата с магазинерката Гълъбина. Тази жена беше виновна не само за днешното фиаско, но и за поредицата от грешни ходове, от които бе предшествано. От първия миг го накара да гледа в неправилна посока. Да вижда несъществуващи сенки. Да се взира в изфабрикувани улики. Гълъбина Гъдева беше напаст, заплаха, проказа. Разяждаше всяка частица здрав разум. Унищожаваше вярата му в ценности, в които никога не се беше съмнявал. Тъпчеше доверието му в честта на хора, за които залагаше главата си. Психоложката беше тъмен облак, който скриваше слънцето. Внезапно извила се буря, която сриваше темелите на вярата. Съществуваше един-единствен начин да се отърве от нея. Като я отстрани. Но този вариант беше последната стъпка, която щеше да предприеме преди дългия скок в празното…