Повелителка на реките
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651023
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Повелителка на реките». Краткое содержание книги:
Кръщаваме го Луис, и аз откривам, че съм очарована от това момче, което сме създали. Той има много светла коса, почти сребриста, но очите му са тъмни като нощното небе. Акушерката, която ми помага за това второ раждане, ми казва, че очите на всички бебета са сини и че както цветът на косата, така и очите му може да се променят; но с тези ангелски цветове той ми се струва като момче, което е наполовина от народа на феите. Сестричката му още спи във фамилната люлка от черешово дърво на рода Удвил, и затова нощем ги слагам вътре заедно, един до друг върху дъските им за повиване като красиви малки кукли.
Ричард казва със задоволство, че съм жена, напълно забравила да бъде съпруга и любовница, и че той е ужасно пренебрегнат съпруг. Той обаче се шегува, и също се наслаждава на красотата на нашата дъщеричка и на растежа и силата на нашия син. На следващата година раждам сестра им, моята Ан, и докато съм в усамотение за раждането ѝ, свекър ми се разболява от треска и умира. За негова утеха той доживява да научи, че кралят ни е простил и ни е повикал да се върнем в двора. Само че с едва двегодишна дъщеря, момче на година, и ново бебе в резбованата люлка, аз не изгарям от желание да отида.
— Никога няма да спечелим достатъчно, за да изплатим дълговете си, докато живеем в провинцията — увещава ме моят съпруг. — Имам най-охранените крави в Нортхамптъншър, и най-хубавите овце, но наистина ти го казвам сериозно, Жакета: ще живеем и ще умрем, затънали в дългове. Омъжила си се за беден човек и би трябвало да се радваш, че не те принуждавам да просиш по долна фуста.
Размахвам към него писмото с кралския печат:
— Но виж, нареждат ни да отидем в двора за Великденското празненство, а тук имам друго писмо от управителя на кралското домакинство, който пита дали имаме достатъчно стаи, така че кралят да отседне при нас по време на лятното си пътуване.
Ричард почти побелява като платно.
— Мили Боже, не, не можем да подслоним двора. И със сигурност не можем да го изхраним. Управителят на кралското домакинство да не е полудял? Каква къща си мислят, че имаме?
— Ще пиша и ще им съобщя, че имаме само скромна къща, а когато на Великден отидем в двора, трябва да се постараем да го забележат.
— Но няма ли да се радваш да отидеш в Лондон? — пита ме той. — Можеш да си купиш нови дрехи, обувки и всякакви красиви неща. Не ти ли липсваше дворът и целият онзи свят?
Заобикалям масата, за да застана зад стола му, надвесвам се и облягам буза на неговата.
— Ще се радвам да бъда отново в двора, защото кралят е източник на богатство и покровителство, а аз имам две хубави дъщери, които един ден ще трябва да сключат добри бракове. Ти също си твърде добър рицар, за да прекарваш времето си в отглеждане на добитък: кралят не би могъл да има по-предан съветник, и знам, че ще искат да заминеш отново за Кале. Но не, щастлива съм тук с теб, и ще отидем само за малко и ще се върнем пак у дома, нали? Няма да бъдем придворни, прекарващи там цялото си време?
— Ние сме скуайърът8 от Графтън и неговата съпруга — заявява съпругът ми. — Станали жертва на похотта, затънали до ушите в дългове, заселили се в провинцията. Тук ни е мястото, сред разгонени животни, без пари. Те са тварите, равни нам. Това е мястото, където е редно да бъдем.
Лондон
Лятото на 1441 г.
Казах истината, когато твърдях, че съм щастлива в Графтън, но сърцето ми подскача от най-лекомислена радост, когато кралят изпраща кралската баржа да ни отведе надолу по реката, и аз виждам високите кули на замъка в Гринич и на новия Бела Корт, построен от херцог Глостър. Той е толкова красив и пищен, че не мога да не изпитам наслада, задето идвам в него като фаворитка на двора и се връщам към положението на една от най-изтъкнатите дами в страната. Баржата се носи бързо по течението, докато барабанчиците поддържат ритъма на гребците, а после те слагат веслата на рамо и лодкарите в ливреи на кея улавят въжетата и изтеглят баржата успоредно на брега.
Тъкмо съм стъпила на подвижния мост, когато вдигам поглед и виждам, че кралската свита се завръща от разходка край реката и сега всички бавно се отправят да ни посрещнат. Най-отпред е кралят, който вече не е момче: той е млад мъж, на почти двайсет години, уверено пристъпва напред и ме целува, като сродник, по двете бузи, и подава ръка на съпруга ми. Виждам, че придружителите зад него са изненадани от топлотата, с която ни посреща, а после те също са принудени да дойдат да ни поздравят. Първо Хъмфри, херцог Глостър, някогашният ми девер, за когото първият ми съпруг казваше, че трябва да държим под око, а зад него идва херцогиня Елинор. Тя върви бавно към кея — жена, опиянена от собствената си красота — и отначало аз виждам само заслеплението на суетата, но после поглеждам отново. По петите я следва едро черно куче, огромно създание, мастиф или някакво друго бойно куче. В мига, когато го виждам, почти ми идва да изфуча като котка с настръхнала козина и потъмнели очи. Видът на грозното куче толкова отклонява вниманието ми, че оставям херцога да вземе ръката ми, да ме целуне по бузата и да шепне в ухото ми, без да чувам и дума от това, което казва. Когато съпругата му, херцогиня Елинор, приближава, откривам, че се взирам в нея, а когато пристъпва напред, за да ме целуне, трепвам и се отдръпвам от докосването ѝ, сякаш от нея се носи дъхът на старо бойно куче. Налага се да приема студената ѝ прегръдка, и да се усмихна също така студено, както се усмихва тя. Едва когато тя ме пуска и аз отстъпвам назад, виждам, че в краката ѝ няма черно куче, и никога не е имало. За миг съм получила видение от другия свят, и разбирам, скривайки потръпването си, че един ден ще има черно куче, което ще тича по каменни стълби в студен замък и ще вие пред вратата ѝ.
8
Почетна титла на дребен благородник, провинциален земевладелец. — Б.р.