Изневяра
- Автор: Алтан Ахмет
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Памет
- ISBN: 978-954-29-6001-0
- Переводчик: Панайотка Панайотова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Изневяра». Краткое содержание книги:
„Даваше си сметка, че ако се срещнеше още веднъж с него, това нямаше да бъде вече просто «забежка» — случайна, за един път. Приключението й щеше да се превърне в един объркан и труден лабиринт, от който нямаше да може да излезе. Или поне нямаше да може да излезе лесно. Чувстваше го. Ако ще бяга — сега е моментът. След това ще бъде късно. Въпреки това не искаше да избяга. Любопитството «А после какво?» я измъчваше толкова силно, колкото възбудата и насладата от преживяното. Както в началото на много подобни връзки, тя попадна в капана на любопитството.“
След като прочетете тази книга, вече нищо няма да бъде същото.
Тя ще ви накара да преосмислите живота, връзките си, копнежите си, неподозираните стремежи на плътта и емоциите и с изненада ще откриете, че всъщност са много по-различни, отколкото сте предполагали…
Това не е само „дисекция“ на една изневяра, а проникновен психологически анализ на мислите, подбудите, чувствата определящи поведението на човешката личност!
Едно разтърсващо и пълно с обрати пътуване из най-скритите кътчета на съзнанието!
Много малко писатели могат да изследват дълбочината на чувствата и да разкажат завладяващо за хората и любовта като Ахмет Алтан.
Не я свърташе на едно място. На работа ходеше от стая в стая, излизаше често навън да говори с клиентите, вечер не можеше да понася да стои затворена вкъщи и да слуша дертовете на Халюк. За да има причина да не стои затворена вкъщи, измисли да направят зимна градина някъде в комплекса:
— Ще направим и малко кафене в единия ъгъл. Ще се събираме, ще си говорим, който иска, може да сади цветя.
Останалите жени веднага я подкрепиха. Така Айдан почти всяка вечер обикаляше от врата на врата да разяснява на съседите и да търси нови поддръжници. И пак никъде не се задържаше дълго — създаваше организационни комитети, говореше, убеждаваше, но не отиваше при Джем, за да сподели идеята с него. И макар да не беше му казала, знаеше, че по лицето му ще се изпише една мръсна усмивка, защото идеята за зимната градина всъщност целеше да я държи по-далеч от къщи и по-близо до него.
Една вечер, когато се върна от поредната си обиколка из комплекса, Халюк я чакаше в салона. Навън валеше силен дъжд. Влизайки в блока, бе погледнала към прозорците на Джем — светеха. Мислите й бяха заети с това, дали има, или не жена при него. От една страна, се питаше дали е сам, или не е, от друга, беше сигурна, че при него има жена. Толкова много си бе мислила за това, толкова много бе страдала от тази мисъл, че съмнението, подобно на нажежен до червено шиш, ненадейно я жегваше, после се връщаше обратно. След тези неочаквани, моменти съмнения и болки в душата й оставаха големи и дълбоки рани. Погледнато отвън нямаше причина да страда, но подобно на отровен газ съмнението се бе просмукало в живота й.
Можеше да намери думи, действия, любов, които да уталожат съмненията, ревността, болката в душата й, но затова трябваше да знае причината за тях. И понеже не я знаеше — нямаше шанс да бъде утешена. Подобно на сюнгер с огромни пори попиваше всяка капка тъга, дори да не беше свързана с нея, и така болката й непрекъснато нарастваше. Капещите есенни листа, дъждът, дългите нощи, хладните утрини засилваха тъгата й. Към обърканите й мисли и чувства се прибавяха нови — много и различни — в душата й се бе събрало толкова страдание, че дори първоначалната причина за него да бъде премахната, страданието нямаше да изчезне.
И сред цялата мъка и страдание като бляскав меч просветваше образът на Джем. Айдан чакаше, останала без дъх, тръпнеща от възбуда, да изживее отново онази лудост. Само тя можеше да я успокои — поне за малко. Възбудата приличаше на нажежена игла, доближена до окото — виждаше единствено и само нея.
Съблече дъждобрана си. Халюк седеше насреща й.
— Къде беше?
— Събранието продължи малко по-дълго.
Халюк изобщо не чу отговора й. Попита просто така, колкото да каже нещо. Изобщо не го вълнуваше защо е закъсняла.
— След два дни ще избират главен лекар.
— Вероятно ще изберат тебе.
— Няма да ме изберат. Те не искат човек като мене.
— Защо няма да те искат?
Айдан нямаше никакво желание да говори за това, но не искаше да обиди Халюк. Отговаряше с кратки изречения.
— На тях не им трябва честен човек.
— Но кардиологът е честен мъж…
— Той може и да е честен за себе си, но ще си затваря очите за останалите… Нищо няма да им каже… Малко е гъвкав в кръста.
— Халюк, ти самият ми каза, че е честен човек, защо говориш така сега?
Халюк се засрами от думите си, но не беше човек, който признаваше лесно грешката си.
— Ти без друго от началото не искаше да стана главен лекар.
— А ти защо искаш толкова много? Какво ще стане, ако станеше главен лекар? Ще стигнеш звездите ли? По-добър доктор ли ще станеш? Това не е чак толкова важно! В живота има много други важни неща.
— Ти не разбираш…
Айдан подпря брада върху ръката си:
— Всъщност ти не разбираш… Нищо не разбираш…
Халюк можеше и да беше блестящ хирург, голям талант, но беше дилетант в сферата на чувствата. И сега не забелязваше объркаността в душата на Айдан, не разбираше, че е на крачка да я загуби. Живееше с нея, любеше се с нея, обичаше я, но беше нечувствителен към нотките в гласа й, сляп за постъпките й, глух за подтекста в думите й. Това можеше и да се дължи на безкрайното му доверие в Айдан, но от това на нея не й ставаше по-леко. На младата жена й се искаше да изкрещи в лицето му: „Внимавай! Внимавай, защото заради тебе ходя при друг мъж!“, но не го направи.