Изневяра
- Автор: Алтан Ахмет
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Памет
- ISBN: 978-954-29-6001-0
- Переводчик: Панайотка Панайотова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Изневяра». Краткое содержание книги:
„Даваше си сметка, че ако се срещнеше още веднъж с него, това нямаше да бъде вече просто «забежка» — случайна, за един път. Приключението й щеше да се превърне в един объркан и труден лабиринт, от който нямаше да може да излезе. Или поне нямаше да може да излезе лесно. Чувстваше го. Ако ще бяга — сега е моментът. След това ще бъде късно. Въпреки това не искаше да избяга. Любопитството «А после какво?» я измъчваше толкова силно, колкото възбудата и насладата от преживяното. Както в началото на много подобни връзки, тя попадна в капана на любопитството.“
След като прочетете тази книга, вече нищо няма да бъде същото.
Тя ще ви накара да преосмислите живота, връзките си, копнежите си, неподозираните стремежи на плътта и емоциите и с изненада ще откриете, че всъщност са много по-различни, отколкото сте предполагали…
Това не е само „дисекция“ на една изневяра, а проникновен психологически анализ на мислите, подбудите, чувствата определящи поведението на човешката личност!
Едно разтърсващо и пълно с обрати пътуване из най-скритите кътчета на съзнанието!
Много малко писатели могат да изследват дълбочината на чувствата и да разкажат завладяващо за хората и любовта като Ахмет Алтан.
Не мислеше за греха. Нямаше и чувство за вина. Или бяха толкова малки на фона на останалите й чувства, че не ги забелязваше. За пръв път се люби с Джем, без да се чувства виновна и гузна, в мир и разбирателство със самата себе си. Присъствието на Джем в тази обстановка прекрасно се вписваше в хармонията на душата й. В почивката между любенето стана — чисто гола — и без да се притеснява от голотата си, излезе от собствената си спалня, влезе в собствената си кухня, отвори собствения си хладилник, извади собствените си питиета, напълни собствените си чаши и ги поднесе на собствения си мъж. Състоянието, в което се намираше, я караше да се чувства силна, готова да се опълчи срещу всекиго и всичко — хората, света — да сдъвче и изплюе правилата, нормите им и това умножаваше удоволствието от преживяното в леглото.
Понякога се случва да удариш ръката си някъде — отдръпнал си я, но все още чувстваш удареното. Така се чувстваше Айдан, когато лежеше до Джем през една от почивките между любенето.
— Трябва да дойдеш отново тук — измърка сладострастно.
Джем седна върху коленете си и се наведе над нея:
— Ще дойда една нощ, когато всички у вас спят…
Айдан потръпна като ударена с ток. Гореща, огнена кръв опари жилите й, милиони мравки с огнени крачка плъзнаха по тялото й. Устата й пресъхна. Облиза устни. Съзнанието й се опитваше да каже „не“ на това плашещо предложение, но тялото, жадуващо всеки път за повече и повече емоции, крещеше „да“. Айдан послуша гласа на плътта:
— Преди да дойдеш, ми кажи, за да оставя Селин при майка ми… Когато Селин е тука — не може.
— Ще дойда една нощ през следващата седмица.
Надвечер, когато изпращаше Джем, тялото й беше сито и доволно, но въображението, подкладено от него, беше на ръба на лудостта. Мисълта, че може да направи такова нещо, караше краката й да омекват, ръцете й да треперят. Въображението й раждаше милион и една фантазии.
Беше нетърпелива и неспокойна и неспокойството й беше много по-силно от всичките й останали преживявания.
XIII
Първите дъждове бяха започнали. Кървавият залез, прошарен с жълто и черно, бързо отстъпваше място на дългите черни нощи. В хладната привечер, заедно с възкиселата миризма на гниещи листа, във въздуха се усещаше и една тиха тъга, пропита с мъгла и дъжд и примесена със самота.
Айдан, която подозираше всекиго и всичко в лъжа и позьорство и по тази причина все повече се отдалечаваше от хората — от чувствата, гласовете, желанията, стремежите, оплакванията им, бе станала необичайно чувствителна към гласовете на природата. Един откъснал се от клонката лист, бавно падащ на земята, неочаквано започнал дъжд, лятното синьо на морето, което се сменяше със сиво, продавачът на кестени на ъгъла, кестените, подредени върху дупчената скара — с разпукани кафяви корици, под които прозира златистожълта сърцевина — неща, които нямаха нищо общо нито със спомените, нито с преживяванията й, но които по някакъв необясним начин събуждаха у нея хем преживени някога радостни мигове, хем й напомняха, че беше изоставена. Обикаляше по коридорите на банката, вкъщи, по мокрите улици с вид на отчаян човек, който току-що е научил, че е болен от страшна болест и който слисан и невярващ обикаля с болката си. От една страна, подобно на смъртник, който живее последните си дни, се опитваше да се вкопчи в живота, от друга — презираше и се надсмиваше над всичко, свързано с живота и хората. Само радостите и вълненията, които беше преживяла и които бяха причина за сегашната й мъка, й се струваха значими и истински.
За първи път в живота си беше готова да се откаже от всичко, което имаше. Ако в тези дни Джем се обадеше и кажеше: „Ела да живеем заедно“, беше готова да остави дом, семейство, работа, близки, богатство, пари, мечти, бъдеще. Нито едно от тях не й се струваше значимо колкото Джем. После обаче си мислеше: „Може би, защото не ми се обажда, затова ми се струва така. Може би, ако ми се обади — няма да отида.“
Тези трудни за нея дни съвпаднаха с избора на главен лекар в болницата на Халюк и той се вълнуваше единствено и само от това. Сутрин, вечер единствена тема на разговор беше това. Не забелязваше състоянието на жена си, страданията й, това, че бе готова да го напусне. Айдан се дразнеше и с огромно усилие на волята се опитваше да се сдържи, да не избухне.