Тайните на елита

Тактиката се оправда — и двата „бръмбара“ веднага обърнаха главите си и забиха погледи във влезлите. Впоследствие Сева много пъти благославяше третия си братовчед и се подиграваше самодоволно на Шчербак, понеже черният френч все пак изигра ролята си. Уважителното внимание на „Кулибини“ се съсредоточи изключително върху Сева и подмина Шчербак. Но Шчербак веднага постигна реванш без особено усилие. Раздаде се мелодичен звън и Николай небрежно извади от джоба на обикновеното си светло сако миниатюрен „Ериксон“ най-последен модел (Денис му даде телефончето за имидж, пак Денис звънеше в уговореното време). Шчербак слуша една секунда, а след това тежко и тихо, но така, че спецовете да чуят, отговори:

— Да, по един за всеки. Вземай сто, най-добре цялата партида.

И отново с привично движение пъхна телефона в джоба си, сякаш го е носил там сто години.

Спецовете продължаваха да мълчат очаквателно и докато посраменият Сева „надуваше бузи“, както казват сега, Николай внимателно разглеждаше „бийтълсите“ и сравняваше външността им с вече известните данни.

Изглежда, този отляво, седналият до масата, беше Аркадий Ратников. Външността му не предизвикваше голям интерес: рядка коса, малки светли очи, тесни рамене. Някаква подчертана прилежност радикално отличаваше Ратников от традиционния образ на „гения на съвременните технологии“ (рошава коса, дънков комбинезон и зад стъклените очила — безумни очи). Дори външно изглеждаше на повече от своите има-няма тридесет, възрастта, от която започват да се вглеждат по-внимателно в един човек. Като цяло създаваше впечатление за точност и компетентност, което трябваше със сигурност да импонира на клиентите, но някак съвсем не се връзваше с почти предизвикателно небрежната атмосфера в офиса.

Затова пък вторият спец, Валерий Муха, чудесно пасваше на атмосферата, тъкмо на него човек не можеше да даде законните двадесет и осем години — максимум двадесет и пет, че и по-малко. Не беше красив, но ловък, малко приличаше на Константин Райкин, макар да не притежаваше изцяло неговото обаяние. Постоянно се движеше, очите му се местеха от едно място на друго. Точно той прекъсна „увисналата“ пауза:

— Ние тук сме се увлекли — нищо не чуваме, нищо не виждаме. С какво можем да ви помогнем? — Докато изрече кратката реплика, Муха успя да се метне два пъти от масата до прозореца: първия път изключи изпускащата пара кафеварка, втория — накара неуморната Земфира да замълчи, пак седна, полюля се на стола, опомни се, почисти парчетата печатни платки от двата стола, махна на гостите да седнат и всичко това с неформална усмивка и напълно невъздържана жестикулация.

Голованов се наду и започна да отговаря, обръщайки се към Аркадий Ратников, в негово лице разпозна „шефа“: