![Алхимикът от Сенките [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/7/7/alhimikt-ot-senkite-bg-download.jpg)
Алхимикът от Сенките [bg]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Остриетата на Кардинала #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: „Litus“
- ISBN: 978-619-209-006-7
- Переводчик: Георги Цанков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Алхимикът от Сенките [bg]». Краткое содержание книги:
Сцила нададе кански вик: бяха пристигнали.
Действително, Алесандра скоро откри поляната, където нейният приятел и съучастник Обюсон чакаше с два коня, наети същия ден от началника на пощата в Дамартен.
Прегърнаха се сърдечно.
— Най-сетне! — възкликна художникът. — Ти успя!
— Все още не съм.
— Но как? Нали си свободна?
— Никога няма да бъда спокойна, докато този магьосник е жив.
— Не ми казвай, че имаш намерение…
— Не се тревожи и се върни вкъщи. Полицията на Кардинала скоро ще се появи и ще те обсипе с много и настоятелни въпроси.
— Не. Ще те придружа.
— Не. Направи достатъчно. До скоро, приятелю.
Като повдигна полата си, под която се беше погрижила да обуе панталон до коленете и ботуши, преди да напусне покоите си в Лисичарника, тя яхна кон и го подкара в галоп.
— Капитане! Капитане!
Ла Фарг бавно дойде в съзнание. Последното нещо, което си спомняше, беше изхрущяването на гръдния кош на драка, когато той се стовари на земята.
Старият благородник изохка, усети болки на много места по тялото си и се обърна да види Лепра, който се готвеше да скочи в рова.
— Капитане? Добре ли сте?
— Жив съм. А той?
Облегна се на лакът и посочи лежащия до него драк.
— Мъртъв е — отговори мускетарят.
— Добре. Ами останалите?
— Също предадоха Богу дух. Бяха само петима. С този — шест.
— Значи липсва един… Толкова по-зле… А Италианката? — запита Ла Фарг, докато Острието му помагаше да се изправи.
— Неоткриваема е.
Анес и Ленкур търпеливо чакаха и дремеха във вестибюла при специалиста по магии на Кардинала — единият на пейка, другият на стол, — когато вратата внезапно се отвори и наруши почивката им.
Беше Тейсие, който идваше към тях.
Чертите му бяха изопнати, очите — с тъмни кръгове, а косите — разрошени. Пръстите му бяха изцапани с мастило и държеше в ръка разкъсани, надраскани и изписани с неясен почерк листа. Той бе прекарал цялата нощ в изучаване на откраднатите от Италианката документи на Черния нокът.
— Трябва да ме съпроводите до Кардиналския дворец — рече с глас, в който се усещаше припряност. — Наложително е да разговарям с Кардинала, щом стане от сън.
Ленкур се обърна към прозореца.
Навън мракът отстъпваше.
Над Париш и над остров Света Богородица с Люспите изгряваше зората.
В изпълненото с миризма на мърша мазе старият драк седеше на земята и медитираше, сложил на колене ритуалната тояга. Не помръдна и остана със затворени клепачи, когато дочу нечии крачки.
— Чаках те — каза той на драконовски език.
— Помоли се на боговете си за последен път — отговори му Италианката и извади дълга кама.
Магьосникът се обърна и я погледна.
Облечена в кожен ловен костюм, тя беше сама, без малките си спътници, които предпочете да не води със себе си, тъй като се боеше, че при портите на Париж може да я разпознаят. Красива рижа млада жена и две дракончета няма как да преминат незабелязано, а тя имаше основателни причини да бъде сигурна, че всички информатори на Кардинала — дори тези, които не знаеха защо — вече са по следите ѝ. Впрочем дори без Харибда и без Сцила завръщането ѝ в Париж беше непредпазливо.
Но Алесандра ди Санти беше убедена, че трябва да напише епилога на тази история, преди да изчезне завинаги.
Старият драк зина в беззъба усмивка.
— Какво, магьоснико? Да не мислиш, че ще се поколебая да те промуша, докато ме гледаш? Зле ме познаваш…
Италианката обаче беше заслепена от самоувереността си.
Тя не забеляза опасността, която изпълзяваше от сенчестите ъгли на мазето и вече я обграждаше. Безмълвни и смъртоносни, вълните от черна мъгла се виеха около нея, плъзгаха се по ботушите ѝ, сключваха се около глезените ѝ.
— Твоите дракончета щяха да се досетят… — рече дракът.
— Да се досетят ли? Какво да се досетят?
— Това.
Очите на магьосника заблестяха. Дланите му здраво се вкопчиха в тоягата и той внезапно я вдигна нагоре. Незабавно езиците на мъглата атакуваха младата жена като въже, което оплита някаква колона. Те прилепиха ръцете ѝ към тялото. Неспособна да помръдне, тя усети, че се издига над земята.
— Много късно разбрах — рече старият драк. — Много късно разбрах, че си решила да не бягаш повече. Много късно разбрах, че си се скрила и очакваш да откриеш къде се намира убежището ми… Впрочем как успя? Вероятно проклетите ти дракончета…