Оскар за смъртоносна роля [bg]

През нощта никой не беше се полакомил за колата — стои си красавицата с влажни от росата стъкла, а върху капака й отново спи трицветната котка от двора. Ама че животно! Толкова ли няма къде другаде да легне? Таня отдавна вече гонеше тая безочлива котарана. Нямаше нищо против домашните, а и дивите животни, но защо трябва да й драска колата с нокти?

— Псссът! — викна Таня.

А котката — нула внимание, спи ли си, спи!

„Де да имах аз такива нерви!“ — завидя й Таня.

Тя се приближи към колата и се надвеси над нахалното животинче:

— Ей, писе! Алоо! Я да се махаш оттука!

Котката неохотно отвори наглите си жълти очи. Равнодушно погледна Таня, после се извърна, протегна се и отново се разпростря на капака.

От такова безочие Таня направо се стъписа. С известна предпазливост тя повтори:

— Махай се, ти казвам!

Никаква реакция — само презрителен поглед на жълтите очи. Таня се наведе и взе от земята една пръчка — сега ще й даде ускорение на тая нагла твар! — но котката неочаквано се сдоби със защитник.

— Ей! Какво правиш?!

Гласецът на бабичката се оказа доста остър и от земята се пръснаха ято врабчета, а Таня се стресна и дръпна ръката си с пръчката.

— Какво толкова правя? — не разбра тя.

— Не смей да тормозиш котето! — заповяда й от пейката си бабата.

„Ах ти, дъртофелнице! — вътрешно кипна Таня. — Къде си пъхаш носа?!“.

Но не захвана да се кара с бабичката, отдавна беше вече разбрала, че в блока истинските стопани са пенсионерките. Почнеш ли да се караш с тях, после ще съжаляваш, когато ти дойдат от енергото: „За вас постъпи сигнал, че сте монтирали към електромера си…“ Или когато в двайсет и три и пет минути ти цъфнат милиционери на вратата: „Съседите се оплакват, че телевизорът ви е пуснат високо и работи в часовете за отдих на гражданите!“

И тя учтиво каза:

— А какво да правя? Не мога да подкарам колата заедно с котката!

— Вземи я на ръце и я свали на земята внимателно! — нареди й бабката.

— Няма да я пипам! — възмути се Таня. — Ами ако е болна?

— Не е болна тя — безапелационно отсече старицата. — Котето е хубаво, чисто, познавам го…

— Щом като знаете, тогава си я свалете сама — ядно каза Таня.

Тя дори не разбираше кой я дразни повече — досадната бабичка или наглата котка, която не им обръщаше никакво внимание и спеше ли спеше…

— Навъдиха коли тука, котенцата да няма къде да спят… — продължаваше да мърмори съседката.

— Вие ще свалите ли котката или не? — извика Таня и отново вдигна пръчката.

— Не смей! Не смей, ти казвам! — кресна бабичката и изкомандва: — Ела тука, помогни ми да стана.

— О, боже!

— С животните човек трябва да се отнася с добро… — промърмори бабата, като се опря на ръката на Таня. И назидателно рече, като с пъшкане стана на крака: — Ние отговаряме за онези, които…